MJQ е трибуквие, разпознаваемо от Космоса от всеки слушащ джаз. Но в 1961 един квартет блокфлейти си го присвоява. Дори и шрифта на главните букви от корицата на албума си „Medieval Jazz Quartet“. Така де, какво се правят на толкова модерни колегите им Джон Люис – пиано, Милт Джаксън – вибрафон, Пърси Хийт – бас и Кони Кий – ударни, които се отделят от бенда на Дизи Гилеспи още в 1952 като „Модърн джаз куортът” и свирят не само би-боп.
В края на 50-те са и първите сериозни опити да се прави джаз на базата на класически и съвременни композитори на „сериозна” музика, като Жак Лусие с поредицата си „Плей Бах” и Майлз Дейвис с „Аранхуес” на Хоакин Родриго. Но няма и помен за обратното – да се представят джаз-стандарти в класически „колажи”. „Медиевистите” го правят и не само, че са първите, но и слушането им днес създава илюзията за нещо от началото на новото хилядолетие. Да, звучността на блокфлейтите в пълния им регистър може да бъде приемана и за характерна за салтарело, но импровизационните моменти са толкова запленяващи, че могат да ни върнат и преди първия (в съвременния смисъл на думата) нотопис. Към тях добавят и барокова флейта, и крък (кръмхорн), като за разкош канят и джаз-трио с китара, бас и ударни (най-известното сега име – Пол Моушън).
Изненадите започват с двеминутното интро на началната „How High Is The Moon“, половин минутната акапела на бандлидера Боб Дороу в „September Song“, бузукито в дует с флейтите в „Nature Boy“, където отчетливо можем да си представим и тъпан преди извеждането на мелодията. Следва по детски суингиращата „Lady Be Good“ (а-ха да засвири влаковата свирка на „Чатануга чу-чу”) с мануш-китарно соло и почти подигравателния фалцет на Дороу във втората част. И така до самия финал – „Autumn Leaves”, откъдето ни намигва Жан-Филип Рамо. До джаз-сюитите на Клод Болин с Жан-Пиер Рампал има петнайсетина години, до появата на Банана в „Джаз-фокус”, три пъти по-малко, но „MJQ“ си остават под етикета „авангарден” джаз, нищо, че в името си претендират за средновековие.
