В мини-поредицата за съзнателните, несъзнателните и подсъзнателните бягства от тях ще разгледаме три албума, излезли по време на надигането на т.н. „втора вълна“ на пандемията. Време, в което някъде се случват и борби за надмощие на идентичности, а другаде – загърбването им в името на нещо ново. В творчеството нерядко е така. Изграждаш нещо на база уникалността си, което в един момент вече е станало толкова универсално, че чак не ти се вярва колко необходимо може да е ново определение като „глокално“ явление. За живеещата в Швейцария албанска авторка и певица Елина Дюни, тук вече е ставало неведнъж дума. Но от определението „Джаз-примата на Албания“, съотносимо към предния ѝ албум “Partir”(букв. тръгване, заминаване) до „Изгубените кораби“, сегашното ѝ дуо с английския китарист Роб Лъфт, има по-скоро семантична връзка, отколкото артистично следствие.
Съзнателно или не, Елина представя една различна концепция на музиката, която сме свикнали да определяме като балканско-средиземноморска. Баладите са по-скоро изискано-аристократични, с елементи на рицарска романтика. Гласът ѝ е все така топъл и завладяващ, но без прекалената екзотика, която лъхаше на моменти от някои досегашни нейни творби. Ритмиката е подчинена на това ново начало, без неравноделности, с изключение на едно-единствено, колкото да потвърди правилото. Глобалният характер на новия им проект е „подпрян“ от флюгел (швейцарецът Матийо Мишел) и пиано (британецът Фред Томас). „Има песни, които опират в миналото с албанския и средиземноморския фолклор, които са живи и до днес, но искахме да се потопим и в други музикални традиции – джаз-балади извън времето, френски шансон и американски фолк“ – така представят музикантите „Lost Ships“.
От Синатра (горният клип) до Азнавур (финалната песен), с италианско начало („Bella Ci Dormi“) и неминуема традиционна референция („Kur Më Del Në Derë“), привидно хетерогенния репертоар може да бъде определен като пъстро ветрило, но нюансите на цветовете са доста хармонични и ненатрапчиви с някакъв особено осезаем контраст. Като че ли музикантите използват някакъв филтър, който леко размазва контурите на съответното парче, но същевременно прави прехода към следващото неуловим („Brighton“ (на френски) – „I’m A Fool To Want You“ – „Numb“). Пиано-интрото на заглавното загатва продължението на мигрантската тема – текстът и музиката на Елина и Роб пренасят трагедията на друго ниво, патосът отстъпва пред интимния поглед, прегръдката и успокоението. Бягството в търсене на нов, по-добър живот понякога е съпроводено и с нова идентичност, като артистичният поглед върху него също може да е вид бягство. Елина Дюни е само на 11, когато се възползва с майка си от падането на комунизма в родината си, за да потърси бъдеще в Швейцария. Както виждаме – успешно, и то без да страда от загуба на идентичността си.
