„Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо.“
Изведнъж, без ирония, донякъде неутрално, абсолютно загадъчно едно от най-известните уводни изречения в модерната литература вкарва читателя в света на Кафка. Началото на емблематичната му новела „Метаморфозата“ сякаш събира представата на Франц Кафка за живота – човекът в своята реална среда изведнъж попада в сюрреалистично събитие, където търси отговора на „защо?“. Ясно е, че няма да го намери и в последствие бива смазан от света. Но въпреки че няма шанс, човекът продължава да се бори. И това наричаме „кафкиански“ свят.
Франц Кафка, изхождайки от своя житейски опит на борба, самота и екзистенциална тревожност, никога не залага на човека в борбата му със света. И въпреки че е прав, неговата несигурност е може би тази, която го кара да не вярва в силата на човека.
Едно детство без идентичност и един баща тиранин
На 3 юли 1883 г. в Прага, в дома на еврейското семейство на търговеца Херман Кафка се ражда първото от шестте им деца – Франц Кафка. В следващите 6 години семейството ще се премести 5 пъти и ще изгуби две от децата си – по-малките братя на Франц. И въпреки последвалата поява на три сестри, момчето ще има изключително самотно детство, обградено от гувернантки и слуги, но не и от своите родители. Тяхната липса в дома, непознаването на емоционална близост с тях и празнината в техните отношения към него ще оставят една огромна дупка в детската психика и ще се превърнат в източник на неговата несигурност, чувство за вина и постоянно съмнение в собствените си възможности.
Въпреки че е заобиколен от чехи и чешко говорящ персонал, малкият Франц израства, говорейки предимно на немски, защото търговската професия на баща му изисква тази двуезична култура. Малкият Кафка владее свободно и двата езика, но по това време в Чехия, бидейки част от Австро-Унгарската империя, немският е бил езикът, който предполага социална мобилност.
Макар че произхожда от еврейско семейство, още от малък той не се чувства съвсем евреин. Не се чувства и напълно чех, нито напълно бохемски немец (Чехия тогава е Кралство Бохемия). И сред толкова социални и културни противоречия, които хвърлят съмнения върху неговата идентичност, момчето не получава нито родителска подкрепа, нито истинска любов, която неговата по-чувствителна природа жадува… Тя започва да страда и да заформя демони в съзнанието му, които ще го измъчват цял живот, колкото и кратък да е той.
„Писмо до баща ми“
В написаното през 1919 г., неизпратено, но публикувано след смъртта му „Писмо до баща ми“ Кафка най-силно, ясно и категорично описва чувствата, които строгият баща тиранин е провокирал в него. Неговата невъзможност да покаже бащината си любов по друг начин освен чрез строг авторитет и студенина е в основата на писмото. Вместо ласки има заповеди, вместо добра дума – забрана и презрение.
„Не мога да повярвам, че една мила дума, тихо хващане за ръката, приятелски поглед, не биха ме накарали да направя каквото и да се е искало от мен.“
Кафка си спомня как една вечер, когато е бил малък, той е в стаята си и плаче, защото е жаден. Ядосан, баща му влиза, изкарва го на балкона и го оставя там цяла нощ само по пижама. В своето писмо той пише как дори години по-късно си представя как този „огромен мъж“, „крайният авторитет“ без причина ще дойде и ще го изкара навън, и той отново ще чувства, че за баща си означава „едно пълно нищо“.
Писмото Кафка пише през есента на 1919-а, взимайки си две седмици отпуска от работата си в Института за застраховане, и прекарвайки времето сам в странноприемница. Единствената цел на това усамотение е да напише писмото, което за него е една „правна инструкция“, едно искрено описание на тяхната отровна връзка, инжектирала го с чувство за несигурност и вечно съмнение в себе си. Връзка, която колкото и безкрайно мъчителна да е, Кафка сякаш не може да скъса, оставайки да живее с родителите си през по-голямата част от живота си.
Животът – един постоянен опит за писане
Травмиран в своето детство, Кафка расте бдителен и предпазлив. И въпреки че е отличен ученик, той е в постоянно съмнение, че няма да се впише или, че не е достатъчно добър. Още на 12 години той вече е открил, че писането предлага глътка въздух и спасение и е развил желанието да стане писател. „До определена степен бях в безопасност. Имах шанса да дишам свободно.“, ще разкрие след време Кафка в „Писмо до бащата“.
И макар че Кафка учи право, решение, което удовлетворява баща му, в университета той се запознава с писателя и интелектуалец Макс Брод, с който заформят интелектуален кръг. Самият Кафка взима часове по изкуство и, подкрепен от своя приятел, започва да се насочва към писането все повече. Въпреки влечението му към писателската кариера обаче, след завършването си през 1906 г. той прекарва дълги години в Института за застраховане от злополуки на работниците до освобождаването му чрез пенсия по болест през 1918 г. Предишната година Кафка е бил диагностициран с туберкулоза.
Въпреки че Кафка остава на работата си дълги години, той твърди, че я ненавижда, че „в канцеларията е истински ад“, но смените там му позволяват в свободното си време да пише. И в писмо до една от своите любими – Фелис Бауер – той ще напише:
„Общо взето, животът ми открай време се състои и се състоеше от опити да пиша, в повечето случаи – несполучливи. Но не пишех ли, се виждах легнал върху пода, достоен да бъда изметен оттам.“
Точно колкото Кафка се е съмнявал в таланта си да пише, толкова е и бил несигурен в своя любовен живот.
Вечно сгоден
Изпълващата го несигурност ощетява напълно не само душата на Кафка, но и романтичните му връзки. И въпреки постоянното сексуално желание, от което приятелят му Макс Брод твърди, че е измъчван, Кафка е ужасен от евентуален провал. Ужасен е и от външния си вид, и от прекалено хърбавото си тяло.
След години посещения по бордеи, през 1912 г. той е навестен от любовната муза в лицето на Фелис Бауер – жена, която според писмените му описания „носеше пустотата си открито“. Тогава започва тяхната интензивна кореспонденция, както и изключително продуктивен за Кафка период. Той написва разказа „Присъдата“ само за една вечер и го посвещава на Бауер. Това е пробив в литературата за Кафка и след него следва период на „прераждане“, в който той създава емблематични творби като „Метаморфозата“.
Връзката Между Кафка и Бауер, основана предимно на кореспонденция, продължава 5 години. През това време те се сгодяват два пъти – и двата годежа не стигат до сватба. След края на връзката, който съвпада с диагностицирането му с туберкулоза, Кафка изгаря нейните писма, но тя запазва неговите. След смъртта му те биват издадени като „Писма до Фелис“.
През 1919 г. Кафка среща Юлия Вохризек – девойка, с която той бързо обмисля брак и също толкова бързо, на следващата година, тази идея се разтрогва. Още тогава той започва интензивна връзка с омъжената чешка журналистка и преводачка Милена Йесенска. Връзка, която също приключва, този път заради страха, който свързва и двамата. Нейният – да се раздели със съпруга си, а неговият – да не живее вече в самота.
Последният значителен романс на Кафка е с младата еврейка Дора Диамант. Тя е единствената жена, с която писателят има дълга чисто физическа връзка и през 1923 г. той дори се мести при нея. Тя обаче също не успява да стане негова съпруга, защото светът най-накрая ще победи Кафка и той ще умре на следващата година. Туберкулозата му се влошава дотолкова, че не успява да се храни и причината за трагичния му край е… глад. Иронично, на смъртното си легло той редактира сборника си от разкази „Гладният артист“, започнат още преди той да се влоши.
Франц Кафка прекарва живота си в страх и несигурност, непрекъснато тормозен от демона на съмнението, пуснал отровата си както в личния му живот, така и в творчеството му. Творчество, изпълнено с тревога за света, понякога с липсата на вяра, но не и в отказа постоянно да се търси вяра. Кафка никога не би заложил на човека в неговата борба със света, и е прав, но въпреки че той губи физическата битка, душевната му борба е достатъчна, за да се нарече победител.
