„Исках хората да се почувстват достатъчно сигурни, за да откачат” – това са думи на пънк-джаз класик и ветеран на неконвенционалната музика, който на 57-годишна възраст все още прави по 56 концерта в рамките на 59-дневно турне. Турнето на Mike Watt & The Missingmen (с участието на белгиеца L’Oeillere и британските момчета с тюрбани Guess What) тъкмо приключи. Българските им концерти преди две седмици бяха № 43 и № 44, за статистиката. Почти като „Обявяването на серия № 49”! Мистика, рокендрол, параноици, тайни самоличности, пъзелово-въображаема реалност в самия център на материалния свят, където всички ние се интересуваме повече от телевизионни риалитита, измислени медийни герои, политически PR, революции и порно, но отвреме-навреме се преструваме, че ни занимават и Данте, Джойс или Йеронимус Бош. Майк Уат определено не се преструва обаче. Той е истински, както много други герои на една рубрика, която навремето живееше в сп. ЛИК и на други места из покойния печат – Васко Атанасоски, Жузе Аделино Барсело де Карвальо, Стив Рийд, Джъстин Съливан. Самият Джъстин Съливан го беше казал навремето много добре: „Защо хората се занимават повече с това какво е яла Бийонсе на закуска, отколкото с фундаментални проблеми. Ами ние сме си маймунки, така сме устроени, че в промеждутъците между големите и важни неща много често се занимаваме с незначителното”. Цитатът е по памет. Това са стари неща. Или пъ(н)к съвсем не. Както и да е, дами и господа – започваме с Майк Уат – специално за Радио Бинар. Всъщност, интервюто сте го изгледали в началото, така че продължаваме нататък…
Най-успешният (а и първи в историята) пънк-джаз стрийм по Бинар започна с белгийския китарист L’Oeillere, който, макар и представител на друг етнос, а и в едни по-други времена, е силно повлиян от сънародника си Джанго Райнхард. На концерта в Maze, леко встрани от сцената, той беше свързващото звено между групите на основния подиум с колоната – един своеобразен невръстен Виргилий в ролята на конферансие-инструменталист, който много добре ни превеждаше през различните кръгове на дяволската музика. Артист с много сходно звукоизвличане с „крадеца на фламенкото” Крейг Сътън (стар герой на „Аларма”), с когото се оказа, че се е запознал точно седмица преди този концерт.
Другата голяма атракция на вечерта, британците Guess What (или поименно, Греъм Мушник и Люк Уормкоп) излязоха с тюрбани и роби на сцената („роби” като облекло, не като хора с различен цвят на кожата, уловени в Западна Африка и изпратени на принудителен стаж в новия свят – б.а.) – интересна реминисценция, напомняне за The Great Munzini & The Astonishing Sotos, които гледахме и слушахме в ефир от същата сцена преди няколко месеца. Музиката на Guess What обаче не води толкова към гаражния рокендрол от Джаму и Кашмир. Тя е по-скоро причудлива мозайка от клавири а’ла Рей Манзарек, ретро-чалга, филмови арабески и английска дворцова музика. От дуо ненадейно прераснаха и в трио (никой не знае кой е третият персонаж, навярно самият Зезул), а накрая, в „Политиката на времето”, заедно с L’Oeillere и Мадам Макарио, също се включиха във вакханалията на Майк, за да попротивостоят и те на материалния свят на равна нога. Определено ще се радваме да ги видим пак по нашите земи.
И накрая, отново благодарности към „брадър Айвън”, „брадър Коста” и „брадър Майк”, за това изживяване, на което се надяваме и вие да се насладите от интернет-телевизора, пък защо не и на живо следващия път. Viva la Secretcheese и до нови срещи!
