От удовлетворението, че сме били прави, до усещането за прогнозирана загуба, всеки един от нас, по-често или по-рядко използва тази фраза спрямо най-близките си. Има я и на други езици със същото двуяко значение. Кубинският композитор и пианист Харолд-Лопес Нуса, за който тук сме говорили неведнъж, кръщава по този начин албума си: “Te lo dijé”. Дори го слага и в устата на детското хорче (двете му дъщери), с което започна и дебютният му сингъл преди време – „Мамбото на Лила“ (името на едната). Флиртът с младите не е учудващ – самият Харолд-Лопес не е особено възрастен, което не значи, че не е достатъчно зрял, да не говорим за фамилната отдаденост на качествената музика – най-новото попълнение е брат му Руи-Адриан на барабаните. Но да направиш регетона слушаем („JazzTón“) и възприемчив за джазменски уши не е нещо толкова лесно, колкото може да изглежда на пръв поглед. Няма да забравя, че във всичките ми разговори с актуални кубински творци, включително и с него самия по европейските фестивали, за тях регетонът е синоним на…чалга. С това не бих искал да легитимирам опитите и трансформациите на качествени изпълнители тук в съответния „стил“. Без да забравяме, че отстрани нещата са по-различни – като филмчето на испанската обществена телевизия за живота на няколко испански двойки в България, озвучено от музика, която, надяваме се, никога няма да звучи в БНР.
Регетонът e наречен с чувство за хумор в средата на парчето с любимата ругатня на Стоичков “cabron”, а финалното впечатление не е по-различно от слушането на “Bad” на Майкъл Джексън. албумът заслужава нашето внимание не само с отличната композиторска и изпълнителска работа, с прецизните аранжименти и специалните гости (Венсан Пейрани в хита на Льогран „The Windmills of Your Mind“ и кубински фънк и регетон звезди). Легендарните „Лос Ван-Ван“ също са част от артистичните вдъхновения с посветеното им парче, в което те се срещат с люлката на джаза, Ню Орлийнс – неслучаен финал и квинтесенция на албума. Не на последно място идва и решението на Харолд вместо със сингли, интересът към албума да дойде от концертни версии, различни като продължителност от албумните – както класиката на Льогран, така и „Мамбото на Лила“. Както го правят истинските джазмени – първо проверката на сцена, после окончателното фиксиране върху физически носител:
В ритмично отношение Харолд не изневерява на себе си от предишните си творби – малко балади (в случая – две), едно мид-темпо и много енергични, бих казал – и танцувални парчета. Освен ритмичната секция специално внимание заслужава тромпета на Майкел Гонсалес, който също е сред композиторите и беквокалите в албума (дебютът му е с друго наше откритие, Дайме Аросена). Все пак, основното му присъствие е на човек-брас секция – нещо така присъщо на кубинската школа – достатъчно е да споменем само любимеца на Дизи, Артуро Сандовал. Остава само да си пожелаем две неща – независимостта и добрият вкус на издателите му да не го вкарат в предвидимостта, както това се случва дори със звезди като Сандовал. И второ – семейната линия да продължи да бъде все така креативна в добрите кубински традиции от Бебо и Чучо Валдес до младата наследница на Орландо „Качаито“ Лопес – Ласаро „Качао“, която също представихме тук.
