Когато си свикнал на новото, авангардното, крос-културното има опасност да отминеш, да не кажа с пренебрежение, някои добри примери на традиционното. Признавам, често съм се хващал в подобни крайности. Особено при нещата, които харесвам и споделям. Без значение от стила или грубо казано, продукта. Затова предпочитам да се връщам към подобни неща и все едно, искайки им прошка, да им обърна полагащото им се внимание. Защото са създадени от хора, които не желаят да бъдат нарочно модерни и продаваеми, но не са сред незабележимите. Такива са отложените от пролетта поради пандемията два фламенко-албума, които заслужават да бъдат чути и почувствани. Първият е „Любов“ на певеца (кантаор) Исраел Фернандес с китарата на Диего дел Морао.
Исраел обръща винаги внимание на пеенето дори преди „революцията“ на Камарон де ла Исла. Което значи, че отива в територии, които понякога са смятани за закостенели. Има фламенко-ритми, които винаги са сред по-предпочитаните и те носят в себе си риска на познатото – ако са алегриас, да са от Кадис, ако са булериас, да са от Херес, ако са фандангос – от Уелва, останалите просто си носят името – малагеняс, севиянас, гранаинас. С изключение на севиянас, всичко това присъства в албума „Любов“. Но е разказано от самите артисти, а не е преразказано по съществуващи образци. Например, началните “Alegrias de Santa Ana” описват едно любимо място в Мадрид, където е най-добрият джаз-клуб, „Кафе Сентрал“, срещу който е хотелът на тореадорите. Площадът се превръща в океана, който скоро ще се превърне в Средиземно море (в случая – започващата оттам улица „Уертас“, която свършва срещу „Прадо“).
Диего е най-доброто, което една китара може да даде на глас, като Исраел. „Каним дуендето, ако закъснява да се появи“ – се шегуват музикантите. Както и с импровизационните безкрайности на Диего, които карат Исраел да възкликне в едно интервю за Испанското обществено Радио 3 „от толкова импровизации не знам, защо му плащам да свири писана музика“. Темите са със заглавия за любимата, за обичта, за красавицата от Мурсия, за нежността, но и за упрека, за Божията заповед и за обяснението в любов. „Като сега не можем да се прегръщаме, не значи че не можем да се обичаме“ – категорични са артистите. Не можем да не се съгласим с тях.
Седмица по-рано от Исраел и Диего, един друг фин китарист, Дани де Морон, представи албума си „Вярвай, за да видиш“. Провокацията в заглавието е очевадна – обикновено, за да повярваш „око да види, ръка да пипне“. Къде обаче е ухото, къде е носът? Познавайки Дани от досегашната му работа с гостувалите ни Пако де Лусия, Арканхел, Естрея Моренте и Росио Маркес, да не говорим за музицирането му върху „Андалуското куче“ на Бунюел, няма как да се съмняваме в резултата на дуета китара-перкусии. И не с който и да е, а с добрия ни познайник Агустин Диасера (отново – Росио Маркес, но и Дукенде). Ако в албума също има булериас и марианас, особено изпъква единственият „стандарт“ – романтичната копла от трийсетте „Зелени очи“, част от репертоара на звезди от Монсерат Кабайе до Конча Буйка. Там китарата на Дани стига определението „малкото е много“, а настроението е като за симфоничен оркестър с пълен щрайх.
За някои от критиците Дани успява под 40-годишна възраст да достигне нива, за които на други им трябва цял живот. Позволявам си да не съм съвсем съгласен – той не просто е акомпаниращ или солиращ музикант. Като такива са се развивали най-големите, с които сме се срещали на живо, от Пако до Томатито. И те са били за времето си пионери. Неговият път е още по-труден. С тяхното наследство и днешната конкуренция, извайването на индивидуалност не се постига само с труд и талант. Има онова неуловимо нещице, което никой не е виждал и още по-трудно може да го обясни. Дуендето. А то може да дойде и без специална покана. Трябва да вярваш, за да го видиш.
