С Денис Олегов, роден 1998 г. в София, имахме честта да се запознаем преди четири години на кръгла маса в столицата, организирана от Жюстин Томс. А темата бе свързана с вечния въпрос дали младите четат. Денис е от лицата, чието първо присъствие се помни дълго, колкото и кратко да е било то. Няма да отговаряме на въпроса дали е четящ човек. Той е много повече от това, защото е и творящ, редактор и коректор на десетки прохождащи автори. Превежда от руски непубликувани досега руски поети. И освен всички тези свои културни занимания, той създава литературен клуб “Отвъд кориците”, където дава поле за изява на младите известни и не толкова известни автори да споделят своя литературен опит и талант.
Автор е на книгите „Римодрасканици” (2014), „Раздвоението на една душа” (2014), „Ледена жар” (2016), „Колелото на историята” (2017) и „Вечен чужденец” (2020). Награждаван е в различни литературни конкурси, сред които „Солени ветрове” (2015), „Непознати улици” (2015), „Златен явор” (2016), „Млад поет – Костинброд” (2017), „Копнеж за растящо творчество” (2017), „Небесни меридиани” (2018) и „Граждански будилник” (2019). А през 2019 г. печели голямата награда от конкурса „Димитър Бояджиев”, благодарение на което излиза стихосбирката му „Вечен чужденец”. В момента е студент по международни отношения във Висшата школа по икономика в Москва.
Денис даде в много медии интервюта относно появата на последната си стихосбирка “Вечен чужденец”, но за Бинар искаме да сподели своя вътрешен свят, извън поетичната структура и метафора на думите, неговите страхове, учители и представата му за съвременната българска поезия.
Какво представлява и как изглежда поезията в нашия модерен свят?
За всекиго е много различно. Вече 30 години се водят спорове, какво е поезия и какво не е. За мен поезията е най-вече споделяне на себеизразяването, мислите, които тревожат нашето ежедневие и съществуване. Поетът не открива топлата вода, а по-скоро поставя тема за диалог с читателя/адресата си, излива това, което обикновено засяда като буца в гърлото и понякога е трудно за преглъщане. Така че в моето разбиране поезията е като вид комуникация, едно арго, както би казал Добромир Тонев.
Социалната поезия в тези кризисни времена бива ли предпочитана пред любовната?
Според Грамши всяко стихотворение е социално, даже и любовната лирика, както и публикацията се разглежда като социален акт. Иначе в момента преобладава по-скоро злободневната, репортажната поезия. Тя често отразява това, което се повтаря хиляди пъти в новините, но нейният живот е кратък, както е животът на новината. Според мен социалността би следвало да показва по-задълбочени и глобални проблеми, които нарочно са под покривалото на информационното затъмнение. Дори бих сметнал, че най-голямата енергия на социалното е в „неправилната“ поезия, т.е. тази, която хората по-скоро биха избегнали да прочетат, защото нейната тежест ще ги отблъсне, уплаши или просто ще ги изкара от комфорта на мисленето им.
Комерсиализъм значи ли да пишеш по теми, както и на език, който да бъде четен и одобрен?
До голяма степен комерсиалният творец задоволява нуждите на определена маса хора и се следва от тяхната мисловна парадигма. Така че определено комерсиализмът търси одобрението на другите, както и изисква доза конформизъм, откъдето пък идва писането само на „правоверни“ текстове. Лошото тук е, че езикът наистина страда и се осакатява. Не говоря само за смесването на нисък и висок стил, но и за цялостната езикова култура. Обърнете внимание как са говорили по телевизията преди 40-50 г. и сега. Това до голяма степен е и резултат от читателската ни култура.
Кой е твоят най-голям поетичен страх?
Наскоро четох есето на У.Х Одън „Поетът и градът“, в което той казва, че всеки поет се страхува да не би изведнъж да се окаже неспособен да създаде нещо качествено. Мисля че този страх го има у всеки пишещ човек, но не бива да подхождаме фаталистично. За всяко нещо си има време и ако човек няма какво повече да каже, е по-добре да се оттегли достойно, отколкото да ражда творби на килограм със съмнително качество само и само да стои на върха в съзнанието си. Надявам се страхът да се превърне в мъдрост.
Има ли цензура в литературата?
Не бих го нарекъл точно цензура, а по-скоро някакъв естествен подбор. Номинално имаме свободата да публикуваме и издаваме, определено е по-лесно, отколкото преди. Но за да ти обърне внимание критиката, да получиш номинация в конкурс и да се говори за това, което пишеш, то е нужно със зъби и нокти да се лансираш, да изграждаш познанства, да имаш издателство/продуцент и какво ли още не. Хем не е забранено да пишеш и да пишеш по-остро, хем обаче остава неудобно и е много по-лесно да си „ентъртейнър“ и да говориш общи приказки, за да ти ръкопляска доволната тълпа. Смятам, че в официозните кръгове много неща се дължат на конформизма и познанствата, което е жалко. Важното е човек да се бори и когато има дори един читател, който да му каже, че струва нещо като автор, то имаме победа.
Да не те продават или да ти бъде сложен етикет е по-лошото в литературата?
Не мисля че някой след десетина години ще помни продажбите. Една книга дори да е слабо популярна, може след години в някоя библиотека да попадне случайно в ръцете на когото трябва и да е изпълнила мисията си. Етикетите определено също не са приятно нещо, защото често се прилага примерно умилителното „млад автор“, което за мен е като „млад шофьор“, т.е. недотам. Не мисля че е нужно да гледаме посланията по това кой на каква физическа възраст ги е изразил. От друга страна категоризацията може и да помага на някого да намери това, което желае, за всекиго е различно.
Кои са твоите учители в писането?
Мнозина са, макар човек да се учи цял живот и ненаучен да умира. Като започнем от български автори като Гео Милев, Христо Ясенов, Златомир Златанов, Георги Рупчев, Борис Христов, преминем през руската школа: Есенин, Маяковски, Блок, Иля Кормилцев, поетите-музиканти Виктор Цой, Юрий Шевчук, Егор Летов, Янка Дягилева, разбира се западноевропейски класици като Езра Паунд, У.Х Одън, Мануел Алегре, Мигел Ернандес, автори като Омая Хаям, Ли Бо. В прозата идоли са ми Стивън Кинг, Ерих Мария Ремарк, Карел Чапек, Дмитрий Глуховски.
Какво би посъветвал младите и бъдещи автори?
Обикновено в интервюта ги съветвам да не копират и да изградят свой стил. Също е важно да не преклоняват глава пред редактори, журита и некомпетентни хора, които дават непоискани съвети, макар че все още римуват глагол с глагол. Писането изисква доза смелост, защото не на всекиго ще му хареса, че ти искаш да кажеш нещо някому.
Ако трябва да определиш времето, в което живеем, какъв жанр ще бъде?
Сигурно артхаус. Никога няма да разберем защо сме тук и какъв е смисълът на нашата екзистенция и ще се лутаме в търсене на отговори. Имам чувството, че занапред всичко ще е все по-объркано и по-объркано, защото все по-малко неща ще стават обясними. Сега не е лесно, но кога ли е било. Така че ни остава само да продължаваме в посоката, която смятаме за правилна.
Имаме ли нужда сега от Патриарх на българската съвременна литература и в чие лице би я открил?
Категорично съм против такава литературна йерархизация. Да, Вазов е наречен Патриарх в ролята на родоначалник на нашата литературна традиция, но днес би изглеждало смешно поетите, романистите или новелистите да си избират духовен водач. Освен това литературната сцена е разделена – липсва авторитетна обединителна фигура, повечето представители на литературния мейнстрийм са от едно или друго течение, което не признава нищо друго, освен себе си. Друг проблем е, че обикновено пишещите са като един Наполеон, който сам си слага короната на главата и извиква: „Аз съм императорът!“. Смятам, че един творящ човек не би следвало да е повече от друг творящ човек – да, той може да е по-добър за определени читатели, но това не го прави нито по-стойностен, нито по-щастлив и пълноценен човек.
