Известната българска актриса, Силвия Рангелова откри във фоайето на„Сълза и смях“ изложба под наименованието „Търся…“ Картините на художничката-артистка са изпълнени с поетичен маниер, навяват меланхолия, малко печал, но въпреки това и надежда – красотата винаги дарява надежда.
Когато ги видях за пръв път, се сетих за Цугухару (Леонард) Фуджита, знаменития японец от Парижката школа, избрал за свой пристан Франция. Разбира се, темите на Фуджита са различни – той рисува повече фигурални композицц, докато Силвия Рангелова предпочита флоралните мотиви, но линията, въздушното пространство, ефира, който струи от картините ѝ, определено напомнят източен, не толкова претрупан с елементи рисунък. Всъщност именно от Изтока – и, сигурен съм, Силвия Рангелова знае отлично това, научихме, че празнотата също е картина, че дори когато някъде ни се струва празно, това е композиционен похват, създаващ усещането за простор и чистота.
Особено любоптен е експериментът на художничката да рисува чекмеджета. Чекмеджето, тази най-скрита къщна мебел, която – ако някои нахални чужди очи се опитат да отворят и да погледнат вътре, ние ще се развикаме и разкрещим: „Ах, че невъзпитано! Ах, че просташко!“, сега се изправя пред нас цялото изписано, без никакви тайни и скришности. На две от тези чекмеджета са нарисувани лампи – осветяваме тъмните ъгълчета, прогонваме мрака, за да влезе светлината.
Има светлина в творбите на Силвия Рангелова, има деликатни нежни лъчи и приглушени меки тонове: тя в известен смисъл е художник на тихата, спокойната светлина. Повече лунна, отколкото ярко слънчева – луната на нашите мечти по красотата…
Пиша за тази изложба, защото има нещо изключително важно в нейното случване и то е в следното прозрение: когато човек е артист, когато той е бил артист, той не може да спре да бъде артист. Ще го кажа така: няма бивши артисти. Ти може да си слязъл от сцената, може вече да не свириш, да не играеш, да не танцуваш, но ако си артист, ако твоите изпълнения са били такива, че без тя би се взривил, ако не ги извършиш, ти си винаги артист. Спираш с театъра – започваш да рисуваш.
Спираш с киното – започваш да свириш. И т.н., и т.н. – артистът си остава завинаги артист.
Затова и Силвия Рангелова е онасловила изложбата си „Търся…“: артистът не спира да търси, той никога не намира удовлетворение, вечно нещо иска да открие, да намери, да създаде.
Но това не е недоволството на хленчещия мърморко, това е недоволството на изследователя, на онзи, който знае, че винаги има нещо за откриване. Както Борис Априлов казва с устата на един от своите герои, Великия детектив Костенурко: „Грешно е да се мисли, че всичко е открито и вече няма какво да се открива. Напротив, нищо не е открито и всеки ден трябва да се открива. Дори Париж трябва да се открива“. Да видим чекмеджетата като картини, да видим Ромео и Жулиета като две сплетени дървета.
Непрекъснато трябва да откриваме света около нас, за да можем да го видим с нови очи и да го претворим с тези наши нови очи по красив, по изненадващ, по непознат начин. Иначе сме загубени, иначе потъваме дълбоко в блатото на посредствеността…
