Истории. Всички ги обичаме. Но неподправените, без редакция и без цензура, непреминали цедката на времето, непречистени от догмите на религията. Истински и сурови, поразяващи, вцепеняващи, понякога отблъскващи и страшни, но в основата на своя скелет – пречистващи и лекуващи. Но никой вече не ги разказва. Има една жена обаче, която продължава традицията – събирачката на приказки, разказвачката, писателката, психоаналитика, лечителката и световно признатата авторка на книгата „Бягащата с вълци“ – Клариса Пинкола Естес.
Два огнени рода – една традиция
Клариса Пинкола Естес се ражда на 27 януари през 1945 г. Или 1946 г. Или 1949 г. Вие изберете, защото макар първоначалната и най-често посочваната година да е 45-а, Клариса на няколко пъти в интервюта я променя. Никога не споменава и точно на колко години е, може би, за да поддържа тази мистерия. И все пак в момента е някъде в десетилетието на нейните 70.
Годината може би и няма чак такова значение. Важното е как нейното детство сред красивата дива природа на щата Мичигън повлиява на личността ѝ, на това, в което ще се превърне. Защото в много случаи миналото на известните автори не говори за бъдещето им, но тук това огнено детство има основополагаща функция. Както тя самата казва: „Дивата природа е повлияла двойно върху моята душевност.“ Това, което има предвид, са двете имигрантски семейства, от които произхожда. И двете – със здрави корени в разказването на истории.
Cuentistas – разказвачи на истории, или „латиноамерикански старици със здрава гръд и широки хълбоци, които разказват истории в стил ranchera (скотовъдски).“ Именно от тях произлиза мексиканското ѝ семейство, това е нейното огнено потекло. На 4 години обаче, по причини, които тя самата не споделя публично, е дадена за осиновяване. Така нейният все още крехък живот се поема от имигрантско семейство унгарци с пламенен дух, също стар род разказвачи, или mesemondók – „унгарски старици, които разказват докато седят на дървени столове…, …с поли, докосващи земята, или докато извиват врата на пилето…“. И двете семейства са необразовани, не могат да четат, нито да пишат, но носят със себе си отдавна забравената устна традиция да се разказват истории и точно нея Клариса приема, развива и превръща в начин на живот.
Дивото детство
„Гръмотевиците и мълниите бяха основната ми храна.“
Точно толкова диво и истинско, докоснато до Майката природа е било детството на Клариса Пинкола Естес. Израснала близо до Големите езера, на щатската граница с Канада, сред прекрасна и дива природа, не е чудно, че в нея от малка се заражда обичта към, както я нарича тя, Дивата жена. Архетип, на който в бъдеще ще посвети книгата „Бягащата с вълци“, станала световен бестселър.
Там, сред природата тя се храни от гръмотевиците, слуша нощното шумолене на царевичните стебла и виенето на вълците в далечните, огрени от луната поляни. Броди сред дърветата и пещерите, седи на земята, пие от потоците, реката я зове, а падащите мълнии не я плашат. По-скоро от рано ѝ напомнят колко внезапна е смъртта, колко преходен е животът. Вижда как вълчица убива смъртно ранената си рожба и това дава на малката Клариса урок по състрадание. От тежките, непосилни, но належащи. Урок, какъвто само природата може да даде.
Там, около запаления огън, приказките се разказват шепнешком, традицията се предава в нощта. Заобиколена от хора с различни традиции (предимно имигрантски семейства от Европа и Латинска Америка), Клариса приема техните предания чрез историите, които чува. Защото в нейния дом от унгарски разказвачи обичаят на разказването е бил всекидневие. Дори когато семейството купува първия си телевизор (тя е била на 12-13 г.), тази нова придобивка не заместила тяхната традиция. Години по-късно ще стане ясно и нейното мнение, споделяйки в своя публична реч, че телевизорът „се е превърнал в дупка в стената на къщите ни, изливайки помия в домовете ни“.
Песента на мрачните времена
Истинското знание за вътрешното Аз винаги идва от преживяното страдание. И въпреки приетата традиция и мъдрост от предците ѝ, за Клариса важи същото житейско правило.
След като завършва гимназия, Клариса се отправя на пътуване: към себе си, към своето бъдеще на разказвачка, към някое място с вълци… Живота ѝ на щатската граница я е накарал да заобича тези животни, да иска да ги изследва и разбере. Тъй като те са избиван вид в САЩ, тя се насочва на югозапад в тяхното търсене и проучване. Това което ще открие в близките години обаче е… съпруг.
Клариса сключва брак през 1967 г. и се развежда през 1974 г. Разводът я оставя опустошена и разорена, с минимална издръжка и три дъщери, за които да се грижи сама. Това нейно преживяване тя описва така: „Докато отглеждах децата си имах чувството, че бях в издълбано кану, плаващо надолу по река, пълна с мръсотия и че бях обстрелвана от снайперисти и от двата бряга. Моя работа беше да измина реката и децата ми да оживеят.“ И за да успее да направи това, тя става всяка сутрин в 5 часа, за да пече хляб, след това захваща друга работа. В „Бягащата с вълци“ авторката се обръща към тези години като hambre del alma, или гладът на зажаднялата душа и казва, че не е забравила „песента на онези мрачни години“.
Днес Клариса Пинкола Естес е доктор по етноклинична психология, сертифициран юнгиански психоаналитик, често гостуващ преподавател и автор на много книги, свързани с пътя и живота на душата. Най-известната ѝ, разбира се, е бестселърът „Бягащата с вълци“.
В тази книга (и не само) устната традиция да се разказват истории и приказки е вплетена в писмения свят. Тя окуражава да търсим дивото в нас и ни напътства по пътя. Една от разказаните приказки („Трите златни косъма“) и в последвалия анализ ни учи, че търпението и спокойствието „възраждат идеите“. И точно както в приказката, старицата люлее цяла нощ изтощения старец и на сутринта той се е превърнал в жизнено дете, ако загубим фокуса и енергията в живота си, трябва да застанем неподвижни. Трябва да изчакаме, търпеливо да полюлеем в скута на съзнанието идеите си и след това да започнем наново.
Историите, приказките и легендите на Клариса Пинкола Естес са неподправени, истински, сурови. Тя подхожда към тях като пазителка на преданията, като лечителка. Тя е приела отговорността чрез стария обичай на едно устно изкуство да лекува душевните рани и е важно, че днес всеки има достъп до този лек и до една бавно изгубваща се традиция, от която може да бъде част.
