Септември вече е тук и есента наднича през облачните сутрини, студените вечери и падащите листа. Денят става все по-къс, а на нас ни се иска да догоним лятото и да не го пускаме да си отиде. Всичко това звучи тъжно, но е и най-подходящото време да посегнем към Алексис Зорбас, който ни напомня, че животът е прекрасен, а лятото никога няма да свърши, ако живее в нас. С усет към красивото и безпощаден към липсата на лудост в човека, Алексис Зорбас се превръща в пример за това как е добре да живеем и излиза далеч от рамките на литературата.
През 1915 г. гръцкият писател Никос Казандзакис се запознава с миньора Георгиос Зорбас, с когото заедно заминават за полуостров Мани в Пелопонес и известно време работят като миньори. Колкото и странно да звучи, именно този миньор е първообразът на Алексис Зорбас. Казандзакис е впечатлен от лекотата, с която живее Георгиос и времето, което прекарват заедно, оживява отново през 1946 г. в романа с оригинално заглавие «Животът и приключенията на Алексис Зорбас». Ако разменим последните две цифри, ще получим годината, в която на бял свят се появява филмът «Зорба гъркът» на режисьора Михалис Какоянис. Той донася световна слава както на гръцкия режисьор, така и на самия Казандзакис. В обувките на Алексис Зорбас влиза носителят на «Оскар» Антъни Куин, който за тази роля получава още една номинация за «Оскар» в категорията «Най-добра мъжка роля». Филмът е черно-бял, но изключително въздействащ. Лишен от цветове и ефекти, филмът вдъхновява, защото извежда на преден план вселената Алексис Зорбас.
В романа и във филма Зорбас си партнира с интелектуалец, който е свикнал да търси истината в книгите. За няколко месеца приятелство с неподправената си усмивка Алексис му разкрива отговорите и истините за живота, които той с години се е опитвал да намери в книгите. Показва му лекотата, която ти отваря очите за красивото.
Преди всичко Зорбас е ценител — на храната, на музиката, а особено много на женската красота. Според него е грях една жена да бъде самотна и той бързо се превръща в техен любимец. Той омайва жените с красивите си думи и така успява да надникне в душите им: «Страшна загадка е жената, има си тя една рана, дето никога не зараства. Всички други рани зарастват, само тя — не слушай какво ти разправят! — не зараства никога! Какво от това, че била на осемдесет години жената? Раната си е отворена.»
Алексис Зорбас се е научил да не дели хората на турци, българи или гърци, за него хората са добри и лоши. А с добрите той обича да споделя храната, защото тя е изключително специална. Храната е двигателят на всичко в тоя живот: «… и тялото има душа, съжали го. Дай му да яде, началство, дай му да яде, ами че нали то е нашето магаренце! Ако не го нахраниш, ще те остави насред път.» Хубавата храна, особено ако е на брега на морето, ни дава силата да живеем.
Зад всички тези хубави неща на моменти все пак прозират самотата и тъгата на Алексис Зорбас, но той се е научил да ги побеждава. С какво друго, освен с музиката? Той винаги носи със себе си сандура, но не винаги свири на него. Само когато сърцето му наистина го иска, той посяга към него. Но освен в сандура, музиката се проявява и в танца. Когато синът на Зорбас умира и всички плачат, той танцува, защото «само танцът спира болката». Именно с танц завършва филмът на Михалис Какоянис, въпреки че в романа Казандзакис избира да го убие. С танц завършва и постановката «Зорба» с режисьор Бина Харалампиева в Малък градски театър «Зад канала», чиято премиера беше през януари тази година. Драматургът Юрий Дачев успява да улови простите разбирания на Зорбас за пълноценното живеене и да ни ги покаже в най-голямата им красота. Сцената е решена в синьо, отвсякъде се чуват птиците и морето, а Герасим Георгиев-Геро влиза в образа на Алексис Зорбас.
Това че филмът и постановката завършват с танц е знак, че Зорбас отдавна е излязъл от границите на романа и се е превърнал в нарицателно за щастлив живот. Ние не искаме да го пуснем, защото знаем, че нямаме сили. С неподправения си усет към красивото, с ценното качество да умее да се надсмива дори над собствените си провали, с неуморното си желание да обича и танцува Алексис Зорбас ни припомня простите неща в живота: „Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето…“ Единственото, което не би ни простил, е липсата на малко лудост и мисълта, че «с годините угасва огънят в човека».
Затова, когато лятото си отива или просто сме тъжни, е време да хванем Зорбас под ръка и да препуснем към лятото в нас. Дали ще е между страниците на романа, в киното или в театъра, Алексис Зорбас винаги носи щастие, защото ни напомня за простите неща в живота, които всъщност го правят толкова красив.
