Не е задължително да си учил френска филология, за да си падаш по „Цветята на злото“, но все пак помaга. Особено при интерпретациите им в… уърлд-джаз-инглиш. Защото прокълнатите поети и „прокълнатата“ („наричана още „дяволска“) музика, макар и появили се на бял свят с разлика от няколко десетилетия, пресичат пътищата си доста по-късно. До шейсетте Бодлер логично вдъхновява с поемите си предимно сънародници като Клод Дебюси и Габриел Форе. Както и иностранци, но все пак европейци, като Гречанинов, който го представя в превод на руски с петте си песни от 1909 г. По-смело подхожда австриецът Албан Берг, който пише концерт „Der Wein“ (“Le vin”) двайсет години след Гречанинов. В оркестрациите му има джаз-инструменти и ритми, както и загатвания на танго, което вече е стигнало до Европа. Авангардистката Диаманда Галас в началото на 80-те също не минава незабелязана в интерпретациите си на „Литаниите на Сатаната“. Сънародникът ни Емил Наумов, който има прекрасна пианистична кариера в родината на Бодлер и компания работи върху две други произведения на поета – „Вечерна хармония“ и „Смъртта на бедните“.
Серж Генсбур – може би един от духовните наследници на „прокълнатите“, вкарва Бодлер в джаза (френския). Още двама съвременници на Генсбур – Лео Фере и Жорж Шелон пеят Бодлер в стила на френските автори-композитори, наследници на трубадурите. Горе-долу по същото време оттатък океана лидери на авангардната сцена като Боб Дилън и „Доорс“ също не крият пристрастията си към поета на странната красота. Дали Джим Морисън си е падал по хедонизма на Бодлер и Рембо като стил на живот, или преводите на Бодлер и Рембо го вдъхновяват, е отделен въпрос, но до последния си дъх им остава верен (все пак гробът му е в парижкото гробище „Пер Лашез“). Сега е време и за скандинавски прочит на Бодлер в джаз-уърлд стил, благодарение на норвежката авторка и певица Сузана Валумрод и новия ѝ проект „Бодлер & пиано“. Нищо чудно, предвид миналогодишната ѝ почит към Йеронимус Бош („Градината на земните удоволствия“). Не бих се наел да сравнявам двата албума като степен на трудност в творческия подход – едно е да рисуваш с думи, друго е да композираш върху английски превод, където настроението е сходно, но ритмиката е различна, макар и по-лесно адаптируема към кратки музикални форми.
Гласът на Сузана не може да се каже, че е кристално чист – на моменти напомня на други дълбоки джаз-вокалистки от региона ѝ като Сидсел Андерсен например. Но музиката и минималистичните ѝ аранжименти правят слушането леко и на моменти бих казал дистантно, което не значи, че липсва драматизъм и мрачни полутонове. Все пак музиката ѝ търси баланс с поезията, което едва ли би допаднало на прононсирани бодлеристи като отличния му познавач и преводач Кирил Кадийски. Но любителите на скандинавския джаз ще оценят, че Сузана е изоставила миметизма в полза на метаморфозата, оставайки по този начин вярна на духа на Бодлер (подобен е и подходът ѝ към картините на Бош). Нейната чувственост и финес са доста добър начин да бъдем потопени във вселената на вампири, вещици и всякакви демонични създания. В интерес на истината, сегашният ѝ пиано-албум не е първият ѝ досег с Бодлер – още в албума си от 2018 „Go Dig My Grave“ тя прави неговата поема „L’invitation au voyage”. Пътешествието продължава:
