Комуникация. Нещо толкова ограничено и поставено под въпрос в последната година на социална дистанция. Нещо заклеймено дори като опасно. И нещо, което разбрахме, че ни е толкова нужно. Една от формите на желаната комуникация, която ни бе останала за известно време, бе да си пишем. Имейли, социални мрежи, съобщения, или с една дума – модерната форма на интимността на писмата, на мастилото и хартията. Тези прости инструменти и точно тази интимност на споделените чувства, които помагат на Вирджиния Улф дълги години да побеждава своите демони, но в крайна сметка не я спасяват от камъните в джобовете.
Писмената кореспонденцията на Вирджиния Улф е почти толкова известна, колкото и нейното творчество. И дневниците ѝ, и всички нейни запазени писма са издадени след смъртта ѝ, предизвиквайки вълнение и интерес към сложната ѝ личност и до ден днешен.
Но тази нейна привързаност към мастилото и хартията, не само в нейното творчество, но и като начин да избяга от реалността и да излее чувствата си, съвсем не е случайна. Както тя самата казва, може да не е родена в богато семейство, но определено е родена в добре свързано помежду си и образовано такова, както и в „много комуникативен, начетен, пишещ писма, посещаващ, изразяващ се свят от късния 19 век“. Колкото до семейството…
Аделайн Вирджиния Стивън, както е истинското име на Вирджиния Улф, е родена през 1882 г. в Лондон в смесено семейство. Майка ѝ – красивата Джулия Принсъп Стивън (Julia Prinsep Stephen), известен модел на художниците прерафаелити – вече има един брак, от който е родила двамата полубратя на Вирджиния – Джордж и Джералд, както и полусестра ѝ – Стела.
Бащата на Вирджиния – Лесли Стивън (Sir Leslie Stephen), известен писател, критик и планинар – също е имал предишен брак и дъщеря – Лаура, която поради вродено психическо разстройство прекарва голяма част от живота си в клиника.
През 1879 г. новото семейство с вече четири деца се сдобива и със своето общо – Ванеса – и родителите решават, че пет деца са достатъчни и взимат „мерки“ да си останат толкова. Но 19 век не се е славил със сигурна контрацепция и ето ги и следващите три деца на семейство Стивън: Тоби, Вирджиния и Ейдриан.
До 5-ата си годишнина малката Вирджиния вече е увлечена в писането, пише писма и разказва всяка вечер по някоя история на баща си. И, въпреки че той е против официалното образование на момичетата, Лесли Стивън подкрепя начинанието на дъщеря си и когато Вирджиния е на 10 години получава от него първите си перодръжка, шишенце за мастило и кутия с всички писателски инструменти.
8 деца, за които да се грижиш. Това изтощение прави майката на Вирджиния уязвима и тя се разболява от грип, от който така и не се възстановява. През 1895 г. тя умира и тази смърт поставя началото на борбата на 13-годишната тогава Вирджиния с психическо разстройство. Неслучайно по-късно тя ще нарече това събитие „най-страшната катастрофа, която можеше да се случи“.
По-голямата ѝ сестра – Стела – взима ролята на майка, грижейки се за крехкото психично здраве на Вирджиния, за нуждите на останалите си братя и сестри и на вечно страдащия от загубата баща. На помощ идват и по-големите братя от първия брак на Джулия – Джордж и Джералд, най-вече Джордж. Той утешавал своите полусестри Ванеса и Вирджиния, бил щедър и добър към тях. В последствие се оказва, че може би е бил прекалено „добър“. Сексуалният тормоз, оказан от братята върху момичетата, белязва живота, както и творчеството им.
В началото на 1897 г. 15-годишната Вирджиния започва да води дневник. Нещо, което ще прави в различни периоди от живота си, чак до самия му край. След смъртта ѝ през 1941 г. съпругът ѝ Ленард Улф ги публикува и нейните чувства, размисли, всички прочетени книги и различните ѝ методи да практикува изкуството на писането стават обществено достояние в 5 тома.
За съжаление, през същата 1897 г. Стела също умира, оставяйки шок и поредния разтърсващ повей, който да влоши структурата на и без това разклатеното семейство. Следващите години оставят Вирджиния и Ванеса плътно вкъщи, получавайки обучението си там, а братята им – в най-добрите учебни заведения, които Англия може да предложи. Този несправедлив за Вирджиния факт насажда у нея вечното чувство, че е останала необразована.
През 1902 г. бащата на Вирджиния е диагностициран с рак. По същото време тя започва кореспонденция с Вайълет Дикинсън, семейна приятелка, 17 години по-възрастна от Вирджиния и много по-висока от нея. Тази интересна жена завладява младата Улф и в писмата им става ясно, че тя не само търси майчина закрила, но е и влюбена в нея.
Вирджиния потъва в поредната мъка след смъртта на баща си, потъва в поредната депресия, потъва в писмата като начин да получи компания, утеха и дори любов. Потъва и в грижовните ръце на Вайълет, която я взима в къщата си, за да се грижи за нея. Именно там обаче Вирджиния прави първия си опит за самоубийство, хвърляйки се от втория етаж. За щастие не успява да се нарани и не след дълго се възстановява психически.
И ето, че тя се връща към живота: пише и чете, заедно с Ванеса, Тоби, Ейдриан и техни колеги от Кеймбридж създават интелектуалния кръг Блумсбъри, където двете млади жени се срещат с бъдещите си съпрузи и участват в събирания, разменяйки философски идеи и артистични търсения – поведение, неподобаващо за неомъжени жени по това време.
Именно към членовете на заформилия се интелектуален кръг от приятели се обръща Вирджиния по време на поредната загуба – на любимия си брат Тоби, който умира от туберкулоза. Открива утеха отново в писмата си към Вайълет. В тях тя крие смъртта на брат си, опитвайки се сякаш да го запази жив и за себе си, да създаде една реалност, в която да избяга. Тя използва терапевтичните свойства на писането, за да се спаси от преследващите я трагедии, от вечно дебнещата я депресия и постоянно промъкващите се гласове в главата ѝ.
Това спасение в мастилото и хартията тя успява да запази цели 59 години. Продължава да пише в дневниците си 4 дни преди да напълни джобовете си с камъни и да се потопи завинаги във водите на река Оуз.
„Сигурна съм, че полудявам отново. Усещам, че вече няма да можем да издържим подобен ужасяващ момент.“
Това са думите, с които започва последното си писмо Вирджиния Улф. Предсмъртното писмо към съпруга си Ленард Улф.
