Къде ли са Мексико, Венесуела, Чили на джаз-картата преди половин век? В най-добрия случай някой може да каже, че в зората на джаз-рока се появява Сантана с мексиканския си произход. Не че мексикански мелодии, най-вече болерос, не се интерпретират от афро-кубински джазмени, както и някои от чилийските авторски песни. Венесуела си остава свързана с школите за модели, които да печелят Мис Свят. Но нещата не са точно така. И един от хората, които с енциклопедичните си музикални познания го използва в творчеството си, е Педро Алмодовар. Още в ранния си „Луси, Бом и момичетата от квартала“ той включва в саундтрака “Estaba escrito”на Мона Бел – чилийската звезда, която вече е покорила и Испания и Франция. С нея свирят оркестрите и на Бебо Валдес, и на сина му Чучо. Но десетина години по-рано (1970), тя има идеята да съчетае мексикански популярни мелодии с джаза, аранжиран от венесуелеца Алдемаро Ромеро и формацията „Нова вълна“, на която не е чужда босата. Албумът излиза под името „Monna Bell y Aldemaro Romero – La Onda Nueva en Mexico“.
50 години по-късно всичко звучи, все едно е записано вчера. 20 дни на свободен обмен на идеи по време на записа. Перфектни оркестрации и завладяващ боса-ритъм. Неузнаваеми интродукции и импровизации на хиперексплоатирани хитове като „Ла Бамба“, „Малагеня“, „Гуадалахара“, „Кукурукуку палома“. Отлични синкопи на пианото и електрическия орган на самия Ромеро. По-малко известни, но не по-малко хипнотични в ритмично и мелодично отношение парчета като „El Jarabe Loco“ и началното „Que Bonita Es Mi Tierra“, което в новото издание е заменено със „Cielito Lindo“. Лично аз намирам за нечестно представянето на съответния албум под това име само като творба на Мона Бел – нищо, че поводът е смъртта ѝ. Музикантите и аранжиментите на Алдемаро Ромеро са сред най-интересните явления за съответните географски ширини и времена. И ако пред Бел мексиканският период не предвещава нищо добро, дали така стоят нещата пред Ромеро и компания? За това – накрая.
В следващата 1971 излиза „El Fabuloso Aldemaro Romero y Su Onda Nueva“. Познатите мелодии са сведени до минимум и до неузнаваемост („Мелничката за кафе“). Всъщност това е и едната от двете му композиции, които платформите за дигитална музика предлагат, и то като част от компилацията „Венесуела‘70“. Интересът ни в случая не е към познатото, а към възможните скат-превъплъщения на испанския („Tonta, Gafa Y Boba“), който се оказва, че може да суингира не по-зле от английския. Оркестрациите са доста сходни с тези, които слушаме в плейлиста ни за българската боса и в това няма нищо случайно. Въпреки богатите си музикални традиции, и Мексико, и Венесуела (с хоропото си в ¾), по онова време се оказва, че не са чужди на влиянията и на джаза, и на босата. Вокалните структури не са никак прости, мъжките и женските гласове са разположени в изящна палитра („Por ahí por ahí“, “ La Bella Del Tamunangе”). Все едно присъстваме на експлозия на тоналности в… безвремието. Затова и откритието им в наши дни е доста по-сладко – подобна музика е призвана да носи радост при всякакви обстоятелства. Модерността не е нещо, което задължително се фиксира спрямо вкуса на епохата – Алдемаро я разполага като водопад, който може да мени дебита и дори цвета си, но остава като възможност пред малките ручейчета, изправени пред големи препятствия – идете до Игуасу и ще се уверите. А новата си вълна Ромеро аранжира и като симфонична сюита с джаз-звучене:
Интересни биографични съвпадения бележат Мона Бел и Алдемаро Ромеро. И двамата започват кариерите си доста млади, благодарение на радиото. Алдемаро води детско предаване, а Мона е избрана на детски радиоконкурс за млади таланти. Заради известността им по радиото, съответно в Каракас и около Сантяго, и двамата получават покани за концерти в САЩ. Горе-долу по това време и телевизията се намесва в кариерите им – Мона гостува на популярното шоу на Ед Съливан (където са поканени и „Бийтълс“). Тя е и първата певица, показана в първата вечер на испанското ТВ излъчване в 1956 – като заставка по време на смяната на декорите в единственото студио. От 1960 Ромеро пък води собствено шоу по венесуелската телевизия. Колкото до мексиканската им авантюра, за времето си тя е обърната на фиаско заради мексиканската официална аудиовизуална цензура. За блюстителите на морала е неприемливо корицата на албума да представя музикантите в дрехи на мексикански революционери – това се приема за подигравка с официалната власт, която претендира за монопол върху тяхното наследство, включително вестиментарно. Затова албумът е изтеглен от продажба в Мексико, опитът да бъде променено името му на „Мона Бел възпява Мексико“ не заблуждава органите, които затварят радиостудиата и за него заради черния печат, с който чилийката и венесуелеца са белязани задълго.
