Когато се появи електро- и ню-джазът, традиционалистите трудно асимилираха дори добри примери като поредицата Verve-Remixed. За повечето пуристи, да посегнеш на гласа на Били, Ела, Луи и да ги направиш танцувални за последните поколения, бе едва ли не светотатство. Не бих им противоречил, ако джазът си отиваше с тях, последните мохикани. Но още от появата на бибопа, да не говорим за фюжъна и останалите поджанрове, стана ясно, че т.н. „Querelle des anciens et des modernes“ (кавгата на класиката и модерността) на френските академични среди от 17-18 век не е остаряла и е абсолютно приложима към всяко истинско изкуство. Успехите до ден-днешен на фигури като Ерик Трюфа(з), Буге Bеселтофт, Нилс-Петер Мьолвер и формации като „Нувел Ваг“ и „Де-Фаз“ показват правотата на модерността.
„Бахама Соул Клуб“ и първообразът им “Джу Джу Оркестра“ са достатъчно известни и на слушателите на стрийм „Дуенде“ с техните фънки-боси, кубински груув, ремиксите на други любимци – „Клуб де белуга“. Без значение дали посягат на наполитански серенади, френски адаптации на „Блу рондо а ла тюрк“ или на сантерия, чувството за ритъм на „Бахама Соул Клуб“ никога не надхвърля чувството им за мярка. Не са и хипер-продуктивни – „на всяка цена всяка година“ с нова продукция. Последният им проект „Bohemia After Dawn“ отново доказва, че очакването е оправдано. Четири години с два сингъла по Били Холидей и Джон Лий Хуукър, намерили място в албума. И хоп – двоен винил, в най-добрите летни (надявам се, не само летни) одежди. Прозрачност, лекота, ярки мотиви, леки ретро-забежки (хамънд), редом с брейкбийт.
Албумът е записван в Алгарве – този магичен португалски югозападен бряг, където лятото почва по-рано и почти не свършва. Ако веднъж си се плъзгал покрай подводните пещери или си гледал безкрая от фара на Сагреш, в чиято мореплавателна школа Колумб намира прозрението си, значи няма нужда от повече думи за убеждаване защо си заслужава да включим в саундтрака си и парчетата от този особен проект. Наблягам отново на термина, който се използва по повод и без повод за всеки музикален продукт без да има истинска търсена обединяваща тема или концепция. В случая, тя е вдъхновяващата ежедневна и ежечасна работа на по-скоро неизвестните местни музиканти, които свирят и на открито, и в заведения, но имат какво да кажат и да бъдат включени наравно със семплите на големите в блуз и джаз световете.
Някои от парчетата действат тонизиращо, други – релаксиращо, многоезичието в плочите е отражение и на космополитната, в някои случаи – хипарска атмосфера на Алгарве. Без досадни туристически тълпи, местата за изпращане на слънцето понасят акустични бразилски китари (в ремикса на „Клуб де Белуга“ на „Mango“), флейти (ремикс на парчето на Джон Лий Хукър „Never Roam No More“), перкусиите са ефирни, но достатъчно богати, а брас-секцията не е просто акомпаниращ трик от поп-сцена. Финалното парче, посветено на Виктор Юго започва като версията, която „КООР“ правят на Пиацола, а привкусът на акордеона изненадващо преминава в рап-поезия.
И ако в началото си, тяхно кредо е било, че ритъмът прави джаза, днес нещата са еволюирали. След прозренията им, че и босата има фънки-дъх и двете кубински авантюри, сега е ред на възкресен хит от преди век на Беси Смит (Били го пее почти 30 години по-късно), който направо ни отнася в безвремието.
