Зимата на 1974, подготвителен „С“ на френската. Новата ни класна в опит да ни стане симпатична ни говори за френската музика, която трябва да слушаме, за да заобичаме езика, който ни мъчи с 50-те си нови думи на ден. Така стига и до Жо Дасен, когото, казва ни, да не бъркаме с Жорж Брасенс. Още не сме навлезли в тънкостите на езика, комуникациите са такива, че въобще не можем да предположим, че Жо като студент в Щатите е пял песните на Големия Жорж. Както и аз не мога и да мечтая, че след само пет години ще превеждам за Радиото песните на Дасен – тогава всяка лента преди ефир трябваше да бъде одобрена и съдържанието не трябваше да има нищо „притеснително“ (най-вече антисъветска пропаганда и секс). Жо, както го наричаха тук, и почти всички във Франция, не беше сред „рисковите“ и дори студент-първокурсник като мен не рискуваше това да му е първият и последният превод за институцията, която цял живот го бе привличала. Но да се върнем в края на 1974, когато имаше и двама френски преподаватели с по един час седмично в програмата ни и с които се говореше само на родния им език, без ограничение в темите. Попитах единия от тях как приемат нашите връстници във Франция певеца, който вече звучеше и тук. Няма никога да забравя насмешката му: „това е певец за портиерки, не си мислете, че някой на вашата възраст го слуша“. Толкова.
https://youtu.be/33aCofNNiwc
Следващата година Мосюто (както му викахме) си тръгна без да ни каже, че Дасен знае шест езика и е антрополог. Че майка му е отлична цигуларка от оркестъра на Пабло Касалс, от която идва любовта му към Бах. Че сценичният му бял костюм, възпят в едноименна песен е идея на Анри Салвадор и съпругата му, а Демис Русос е първа част на спектаклите му. Че пее и “Summertime”, и “Killing me softly”. По „Хоризонт“ вече звучеше „Индианското лято“, която презаписахме за „блусове“ по купони (тогава им викахме „терени“). Дори се опитах да ѝ адаптирам текст на български, с което да впечатля първото гадже, но май не се осмелих да ѝ го покажа. Други се прехласваха по „Ако теб те нямаше (кажи защо да бъда аз)“, поздравявахме се със „Salut, c’est encore moi!“ (видеата горе и долу са с виртуалния дует със сина му Жюлиен от 2010). Доста по-късно Петьо Пунчев донесе от тогавашния СССР „Люксембургската градина“, която вече сме представяли тук, не и без да сме подозирали личния елемент в нея – оказва се в еднаква степен за автора ѝ и за слушателя ѝ чак до неговите внуци. Не бяха за изпускане и адаптациите на френски на може би най-знаковите песни на толкова различни певци като Род Стюарт („Моята музика“, а.k.а. „Sailing”) и Боб Марли („Ако мислиш за мен“, a.k.a. “No Woman No Cry”). Последната бе първата и единствена негова малка плоча, която имам – купихме я в Будапеща в деня, когато разбрахме за смъртта му, 20 август 1980.
40 години по-късно кой ли си спомня за „шик-популярния певец“, както го определя един от най-популярните френски тв водещи, Мишел Дрюкер. За един от текстописците му – Пиер Деланое, той е като „инжекция за добро настроение“. За всички, работили с него (членове на „Бандата на Жо Жо“ по името на една от трудно приетите от самия него песни) – изключителен перфекционист, скромен чак до неувереност („като нямаш талант, трябва да работиш много повече“ по собствените му думи). Джо – когото предпочитам да наричам така не само заради американския му произход, а и защото сестрите и синовете му го наричат така – няма привидно нищо, с което да привлече джазмен – в песните и спектаклите му няма място и за минимална импровизация, личният му живот е нещо съвсем различно от позитивността на песните му. Като автор му е по-лесно да пише за другите (от Шейла до Мелина Меркури, втората съпруга на баща му – големият режисьор Жюл Дасен). Като изпълнител е склонен да връща записа от едно и също място до 35 пъти, въпреки че продуцентът му знае, че вторият запис е най-добрият. Колкото до текстовете, една дума може да ги забави от 3 дни до 3 месеца. Такъв е случаят с “Et si tu n’existais pas”, родена след почти тримесечни мъки като “Si l’amour n’existait pas”.
Не е случайно, че синът на един от първите холивудски режисьори, прогонени от лова на вещици, предпочита да остави предпочитанията си в живота и в политиката извън светлината на прожекторите. Първият му „американски“ хит е „Гуантанамера“, която пее на френски, а във Франция, където се установява в края на 50-те, медиите започват да му обръщат повече внимания през май 1968, когато се премества да живее в Латинския квартал. Легендата разказва, че един от полицаите, които преследват с размахани палки демонстриращите студенти, го познава за момент, споделя го с колегите си, след което отново се втурват в гонитбата на инакомислещите. А след първия му голям успех в „Олимпия“ баща му е толкова горд с него, че разправя как успял да си купи панталон в затворен магазин само като казал, че е баща на Джо Дасен (същата история е разказвана от него и за смокинг в Кан, и за обувки). Джо известно време е и негов асистент, и негов актьор, а едно от първите му вокални изпълнения е заедно с Джина Лолобриджида в музиката към филма на Жюл Дасен „Законът“ с тяхно участие. Отива си от този свят часове след като е спечелил съдебната битка, за да получи правото сам да гледа двамата си сина (на 20 и 2 месеца), месец след сърдечна криза на сцена (след 15 минути се връща на сцена, за да довърши шоуто, преди да постъпи в интензивното) и часове след 28-часов полет до столицата на Таити, където се чувства сред свои, които го приемат без да се интересуват от това, колко е известен.
Колкото до възможните плейлисти с Джо и неговата музика, всеки има своя. Опитите за виртуални албуми на Елен Сегара, със симфоничен оркестър, с червеноармейски хор и каквото си помислите, си остават опити. Може би някои от редките джаз-версии, като тези на белгийския пианист Шарл Лоос и „Душата на поетите“ биха били по-добра алтернатива и крачка в неочаквана посока, както и версиите на „Танго Нуево“, Чича Либре и минималиста с детски играчки Паскал Комелад. Сигурно някои ще се учудят, но най-добрата радио-сагa за Джо е дело на приятеля ни Васил Върбанов отпреди 20 години („нямаш си представа, как с всяка песен, с всяка история, с която навлизам в живота му, този трагичен образ ми става все по-симпатичен“ – ми казваше Васко, а аз, незнайно защо, не бях учуден). Още за Джо в поредицата „Joe Dassin – Roman de sa vie” (по-горе) и в документалния филм към канадския мюзикъл „Имало едно време… Джо Дасен“:
