Пътуващата музика, известна и като “ida y vuelta” (отиване и връщане) е неотменима от естетиката, но и от еклектиката, изповядвани от „Дуенде“ още със създаването му като радиопредаване и впоследствие стрийм. След като сме разгледали гросо модо влиянието на босата в Европа, време е да обърнем полагащото се внимание на двама бразилски китаристи, избрали да живеят и творят в Европа. При това в стилове, част от нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО – фламенкото и фадото. Имената им – Давид Тавареш и Пиер Адерн – са известни на посветените, а и не само, някои дори ги причисляват и към джаза. И фламенкото, и фадото имат неслучайни връзки – както с джаза, така и с бразилските музиканти – достатъчно е да споменем Рубем Дантас, бразилският перкусионист на Пако де Лусия, вкарал перуанския кахон във фламенкото и впоследствие – в джаза. В първата част на новата ни мини-поредица, герой е Давид Тавареш:
От Пако идва и интереса на Давид Тавареш към фламенкото. Като студент в консерваторията в родината си, специалност китара, той се пита как може да се научи да свири като Пако, когото е открил от плоча. За съжаление, през 80-те и 90-те не е толкова лесно нито да се добереш до оригинални записи, нито до истински учители. Заедно със съпругата си се преместват в мадридския квартал Лавапиес, от магазин за музикални инструменти му дават контакт с учител по китара (Оскар Ереро), а жена му почва уроци по фламенко-танци. Не след дълго (2002) излиза албума му „Един бразилец в Мадрид“, където му гостува сайдмена на Пако, обявен в последствие и за най-добър европейски джаз музикант – Хорхе Пардо. На Пако е посветена и коломбианата му „Сан Франсиско“ от горния клип (на всички видеа флейтистът е друг). Тавареш, чиито издатели са престижните Youkali music, дори е включен с парчета от следващите си два албума в няколко компилации за новите фламенко-гласове и за раждането на фламенко-куул.
В началото на 2020 излезе четвъртият му албум „Фламенко утропико“, където утопията си дава среща с тропика не само в заглавието. Представяте ли си гаучоси-вегани? А фанданго с маври? Да се загубите в Сахара? Давид Тавареш ви рисува със струни пейзажи, където фламенкото прелива в боса. По думите му, обратното е малко по-трудно, но не и невъзможно. „Взимам фламенко-ритъм – булериа, алегриа и слагам самба-мелодия. Харесва ми мелодичното фламенко, все едно песните на Каетано Велозу и Жилберто Жил.“ Тавареш предпочита инструменталните композиции, макар финалната в албума „Old style“ да е с вокали и да звучи по-бразилски. „Насила не мога да композирам“ – признава Тавареш за творческия си процес, в който се включват дори и кавъри на „Бийтълс“, „Бий Джийс“, Елтън Джон и „Чикаго“, без да сме сигурни фламенко-китарата или мекотата на босата ни говорят повече в тях. Балансът между двата стила може би е най-осезаем в неговите тангийос “Zafiro”:
Мотото, на което Тавареш се старае да остане верен, е да казваш неща, които водят хората някъде, които им говорят. „На публиката ѝ харесва мелодичността. Не върви да правиш много неща без да казваш нищо.“ Доколко фюжънът е успешен и във фламенкото – времето само доказва правотата му. Не го интересува доколко този фюжън е свързан точно с неговите корени – може в някое парче те да са кубински, в друго – фламенко, важното е крайният резултат да звучи красиво. Като този случайно дошъл му сон кубано – “Maria bonita”. Кой не обича красотата?
