Поредната класация поставя България на предпоследно място по образователен бюджет със заделени едва 3.5% от БВП в тази посока. Успокоителното е, че не сме последни, както до преди една година. (Вече почетното последно място се заема от Румъния, където парите за образование са едва 3% от БВП.) Това, че сме се оттласнали от дъното е хубаво, но не е достатъчно, за да се решат проблемите в образователната сфера.
Необходими са още средства, още усилия и последователност.
Малките инвестиции, освен със съответното място в листата се съотнасят и към качеството на образованието. Когато има 2 лв. за това, което струва 5 лв., качеството спада и остава впечатление за неправилно похарчени средства.
У нас от една страна, средното образование е безплатно, за което държавата отделя пари от държавния бюджет, а от друга – реалността сочи че това не е съвсем така. Образователната система е неефективна и който иска да научи нещо и да бъде конкурентоспособен трябва да прибегне към алтернативата – частни уроци, т.е. да си доплати и то не малко.
И се получава така, че въпреки похарчените държавни средства, никой по веригата не е доволен. От една страна, заетите в образованието преподаватели се оплакват от ниския размер на заплащането и от липсата на уважение от страна на обществото към техния труд. От друга страна – учениците и родителите – от незадоволителното качество на образованието и от необходимостта от допълнителни занимания, както и от лошите битови условия в повечето училища. Не е тайна, че голяма част от зрелостниците излизат неграмотни от училище, въпреки все по-сложния учебен материал и професионалните умения на учителите, които някак се губят в системата.
Същото до голяма степен се отнася и за висшето образование, което с малки изключения се е превърнало в бизнес за държавните и частни университети, които бълват висшисти на килограм, но без елементарни професионални умения и подготовка.
Гласуваната през 1990-та автономия на висшите учебни заведения разкрепости академичното образование, но и до голяма степен с течение на времето го обезсмисли, поставяйки го на пазарен принцип. Поради интереса се нароиха голям брой университети – държавни и частни, които действат като стопански организации. От 30 ВУЗ и 19 полувисши училища през 1989-та, днес техният брой е 88.
Държавните ВУЗ-ове се борят за част от целевия държавен бюджет, предназначен за обучаваните по държавна поръчка. За целта те трябва да разполагат с определен брой специалности и студенти, които да се обучават по тях. Частните пък, предлагат на малко по-висока цена това, което се предлага от държавните университети. Търговският принцип обаче гарантира диплома, но не и качество на образованието. У нас на един университет се падат средно около 6 хил. студенти, а в Австрия – около 12.7 хил. или повече от двойно, т.е. академичното образование в България се оказва доста скъпо.
Завишената цена се компенсира от занижените изисквания за прием в повечето ВУЗ-ове и от още по-занижените критерии за дипломиране, масовото непосещаване на лекции и практически занятия.
В колективната измама, участват и ВУЗ-овете, които правят компромиси, за да запазят делегираните бюджети, и студентите, които си мислят че получават образование, докато се забавляват по дискотеките в Студентски град…И родителите, които отказват да видят, че плащат на порасналите си деца образованието, а всъщност пълнят джобовете на собствениците на чалготеки и гастролиращи между няколко университета преподаватели.
