Поредицата ни за европейските измерения на босата би била непълна без поглед към България. И то възможно най-точният поглед – този на двама уважавани колеги и приятели, човекът-памет на българския музикален живот от края на 50-те до днес, Владимир Гаджев и изследователят и преподавател по история на българската поп-музика, авторът на стрийм „БГ-поп“ в Бинар, Здравко Петров със съучастничеството на друг автор на стрийм в Бинар – Саша Божилова. Основните теми на разговорите се въртяха около историята на босата у нас – кога и как се появяват първите боси. Дали са преводни, или авторски. Кои са имената, които изпъкват с афинитета си към нея. Какво е общото им място сред цялата българска поп-продукция, записвана изцяло в БНР. Къде е тази продукция на фона на останалите европейски сцени, които вече разгледахме. И има ли я днес или си е отишла заедно с епохата на монофоничното радиоизлъчване.
С Владо Гаджев, съвременник на появата ѝ, обръщаме внимание на няколко факта и се опитваме да потвърдим няколко предположения за общи тенденции в развитието на т.н. „естрадна“ (забавна, танцова, лека, само не и поп-музика) според тогавашните критерии. Първо, идва филмът „Черният Орфей“, допуснат по чисто идеологически съображения в началото на „размразяването“ на Хрушчов, но приет като естетическо явление с прекрасната музика на Бонфа и Жобим. Според Владо, интересът съвпада и с този към кубинската ча-ча-ча – Куба току-що е приета като „братска“ страна. Бразилия се води за страна от „Третия свят“, каквото и да значи това. А португалският далеч не е такава заплаха за „устоите на социализма“ като английският (в кутията с лента винаги има превод, одобрен преди излъчване по радиото). И Владо, и Здравко споделят мнението, че босата е безопасна алтернатива на вълната, известна като „британско нашествие“ или иначе казано, омразните на номенклатурчиците и любимите на младите по цял свят Елвис и „Бийтълс“.
Здравко застъпва тезата за значението на едно решение на СБК за въвеждане на фолклорни мотиви в новите български музикални произведения. Това съвпада с чисто творческите търсения в джаза на Милчо Левиев като диригент на наскоро формирания Естраден оркестър на Радиото (днешният Биг-бенд). Като официален биограф на Милчо, Владо не е попадал на конкретни доказателства (плочи или записи от фонотеката му) за преки влияния върху него на американска джаз-боса (Стен Гец с Жоао Жилберто, Бъд Шенк и всички останали). Това е лесно обяснимо предвид „желязната завеса“ и е една от отличителните страни на българската боса, сравнявайки я с италианските, френските и испанските ѝ примери, сред които кавър-версиите и преводите на съответните латински езици изобилстват. За сметка на това Милчо я обогатява (а и не само той) с неравноделни ритми. Особено отчетлив е примерът със закачката на Радой Ралин в навечерието на Фестивала от 1968 г., превърната в една от най-успешните български боси от композитора Атанас Бояджиев. Името ѝ е… „Кока Нова“ – намигването е и към актрисата, и към стила, а търсачите на скрита реклама няма как да не забележат и наскоро появилата се в България американска лимонада, „пускана“ дори и по магазините по време на празници.
Така стигаме и до филмовите музики в стил боса-нова, като най-значим е примерът с темата към „Горещо пладне“ – първият филм на Зако Хеския по сценарий на Йордан Радичков и с една от първите по-големи роли на Григор Вачков (1966). Филмът е сред номинациите за „Златна палма“ и освен хуманизмът на Радичков, естествената игра на „натюрщиците“, удивително добрият звук, за силата на внушението му, важна е и отличната работа на Милчо и току-що формираният „Фокус-65“. И ако има други имена, които заедно с Милчо често са свързани с незалязващия от мода бразилски стил, това са джаз-певиците Мария Мицева и Емилия Маркова, както и универсалната Паша Христова. Това според Здравко е и отличителната втора черта на „Боса БГ“ – за разлика от почти шептящите и без големи вокални дадености първи бразилски символи на босата (Ащруд Жилберто), реализираните записи на гласове като Маргрет Николова, Мими Николова, Лиана Антонова, Мария Нейкова, Кирил Семов по нищо не отстъпват на най-доброто в италианската боса (Мина, Орнела Ванони).
За съжаление, и тогава, и сега (проектите „Самбоса“ на Симеон Щерев), тези отлични музикални примери остават непознати извън територията, говореща български. Колкото до новите инструментални пиеси, те успешно продължават заявените високи постижения на Милчо Левиев, Морис Аладжем, Ангел Заберски, Христо Ковачев, Жул Леви и всички останали автори, които ще откриете в плейлиста, който никой и никъде не може да ви предложи. Със сигурност няма да останете безразлични и към „Самба-ръченицата“ на Дарин Бърнев в изпълнението на Огнян Видев, Йълдъз Ибрахимова и Теодосий Спасов, и „Новата боса“ на Живко Петров и Венци Благоев, и самбата на Криси Бояджиев и Иван Лечев.
