Така се казва един от албумите на Ракел Силва Жоли. Себе си тя определя като боса-китарист и певец. Другите я определят като абсолютния слух. Това няма как да не ѝ помага – заедно със солидното класическо образование: класическа китара – във всички проучвания на хармониите на МРВ (Мусика популар бразилейра), Баден Пауeл и аранжировките, които прави на едни от най-хубавите италиански любовни канцони. Не търсете никъде отговор на това дали Ракел Силва Жоли е неин артистичен псевдоним – все едно, няма да го намерите, както и къде е родена. Че е млада, си личи от снимките, гласа, годината на първия ѝ самостоятелен албум – 2011. Че е достатъчно добре приемана в джаз-средите също е без съмнение. Сред партньорите ѝ откриваме имена като тромпетиста Фабрицио Босо, китариста Робертиньо да Паула, певеца, продуцент и диджей Джакомо Бонди, за който вече стана дума в началото на поредицата ни „Босата в Европа“.
B последните пет години Ракел отдава поравно внимание на босата (началните ѝ два албума), италианската (2016) и шансона от 40-те до 80-те (2019). „Flor de Lys” загатва това, като към триадата са добавени и филмови хитове, и джаз-стандарти (”My Funny Valentine“). Елегантният ѝ стил е еднакво подходящ за всяко от превъплъщенията ѝ, от Пиаф през Далида, до Джино Паоли. Версатилността ѝ помага да влиза както в подчертано мъжките партии („Il cielo in una stanza“, „Sapore di sale“) и да прави неочаквани скокове в любими дуетни партии („Parole Parole“). Видим е и растежът ѝ от добър интерпретатор („Inutil Paisagem“) до персонализиран прочит („Les amants d’un jour“). Ракел е поредният пример на атемпоралността, на която е обречено бразилското влияние в южните европейски песенни стилове (не го тъсете в англосаксонските и скандинавски измерения на поп-музиката от 60-те насам). И на уговорката, че в повечето случаи за добра база служат и джаз-похватите, най-вече, импровизационния:
Сред влиянията ѝ можем да открием някои от преподавателите ѝ (Барбара Казини, Еди Палермо), но лично тя предпочита да говори по-скоро за Шопен, Рахманинов, Гершуин, Пучини – сред класиците, Тониньо Орта и Милтон Нашименто – сред бразилските и Фелини и Кубрик – сред филмовите. Достатъчно вярна на европейските музикални традиции, тя го балансира и с афро-американските, и с индианските. Емоциите, които ни носи изкуството ѝ варират от болката през надеждата, до насладата. Ненатрапчивостта е друга от отличителните ѝ черти, което не значи, че става само за фонова музика. Нейното „саудаджи“ не е само носталгия или по-скоро елементите на носталгия, откриваеми включително и във външния ѝ вид са аранжирани с мяра.
Преживяванията, които се предлагат на съвременниците ѝ от една страна формално имат много малко общи черти с тези на поколенията от края на 50-те до края на 60-те. Но от друга, изчистеният ѝ прочит на музиката от време, което далеч не е така „златно“ е сред носителите на един вид нова романтика, от каквато все по-осезателно се усеща нужда. Но Джаван успява да върне с именната си песен лилиевия цвят от хералдиката в природата („съдбата не иска/да ме види/като корен на лилия“).
