През 60-те и 70-те години на миналия век се зараждат немалко артистични движения, бунтуващи се срещу комерсиализацията и институционализацията на изкуството. Едно от тях е Land Art, познато още като Enviromental Art или Earth Art. Както всеки един от термините казва сам по себе си, това е изкуство, ползващо за канава природата и Земята – скали, пръст, гори, дървета, и превръщащо тази природа в обект на изкуството от втора степен (ако приемем закономерно, че колкото и да мислим за природата като за природна, тя все пак е творба par excellance или творба от първа степен.
Освен че скулптурите на това изкуство са толкова мащабни, че да не могат да се поберат в галерия и следователно да бъдат завлечени в спиралата на пазара на изкуство от онзи (или от всеки) период, те правят и нещо друго, поне според нас. Превръщат се в контрапункт на всички онези начини, по които човечеството се е научило да консумира и консумира природата си в последните дузина десетилетия. Стават жива съвест на промените, които човечеството нанася върху природата, безогледно и почти винаги с претенцията за безспорна икономическа изгода, която сякаш оправдава всички действия и решения. Още по-важно е, че съвпадането във времето на зараждане на двете движения – екологичното и това на Land Art, първоначално е наистина съвпадение, случайност. Друго съвпадение от края на 60-те е свързано със зараждането на политическия активизъм и също толкова важното зараждане на женските движения.
Как се съчетават Land, Earth и Enviromental теченията в творбите на съвременни land art-творци? Дали желанието да правим изкуство от природата задължително върви с грижата за нея и кога всъщност се случва промяната? Нека първо да видим първопроходниците на това изкуство. Една от първите групови изложби на Land art се случва през 1968 г. в Галерия Дуан в Ню Йорк, а година по-късно в университета Корнел е поставена изложбата Earth art, включваща редица имена на пионери. Сред тях се открояват Майкъл Хайзер и Робърт Смитсън (за съжаление починал твърде рано). Проектите и на двамата, както и на голяма част от другите артисти, са мащабни, изнесени извън градската среда, в пустинни области, а „масовата“ публика има достъп до тях единствено чрез фотографии в галерии.
Double negative е името на една от ключовите творби на Хайзер, създадена през 1969 г. в долината Моапа в Невада. Тя представлява огромен изкоп в скалата (с дължина от половин километър) и символизира премахването, преместването и липсата, едновременно естествено и природно и/или вследствие на човешка намеса. 244 000 тона пясъчник и други скали са изкъртени, изкопани и преместени, а изкопът съществува и до днес за всеки, който иска да го посети. Още в началото на 70-те творбата е дарена на Музея за съвременно изкуство в Лос Анджелис.
Не по-малко интересен е друг проект, този път на Робърт Смитсън, отново създаден в отдалечена, полупустинна област. Това е Spiral Jetty от 1970 г., създадена на брега на Голямото солено езеро в Юта и отново мащабна творба – 460 метрова спирала, завиваща по часовниковата стрелка и изградена от материала на брега – солни кристали и базалтови скали. Смитсън избира именно това езеро заради кървавочервения цвят на водата и символа на първичния бульон, зародил живота. В края на века съпругата на Смитсън Нанси Холт дарява Spiral Jetty на фондация Диа Арт, която стопанисва творбата до днес.
Самата Нанси Холт също работи по различни проекти, а най-известният от тях – Sun Tunnels от 1976 г. – отново е в Юта, често наричан Американският Стоунхендж. Вероятно не е никак случайно това фокусиране в големите пустини на Юта и Невада, предвид факта, че именно оттам е минавало Голямото западно вътрешно море в края на Мезозоя. Тази препратка към промените, които Земята е претърпяла в предишни геоложки епохи, директно отпраща началото на движението Land Art към началoтo на историята (погледнато от историческата перспектива на изминалите десетилетия).
Холт променя фокуса на творбите си през 80-те, ориентирайки се към екологията и промените, които самият човек нанася върху околната среда. Това вероятно е свързано и с общата промяна на курса на Land Art, което тогава се събира с Enviromental Art, за да добие облика си днес. Творците, създаващи Land art са предимно американци (тук има карта на творбите в Щатите), с няколко влиятелни изключения, сред които понякога са поставяни и Кристо и Жан-Клод с техните мащабни произведения. На първо място сред най-монументалните творби на Land Art от 70-те изглежда стои оформянето на пространството около кратера на загасналия вулкан Роден в Аризона, по което артистът Джеймс Търел започва да работи през 1972 г.
Промените в Land Art настъпват не само по отношение на мащаба, но и по отношение на посланията, които творците опитват да отправят. От големите геоложки процеси, които уподобяват при възникването си, те се насочват към промени на социално равнище и все пак обвързани с природата. Такъв е проектът 7000 Еichen на германския артист Йозеф Бейос, който засажда 7000 дъбови дървета и край всяко от тях поставя по един базалтов камък. Проектът носи подзаглавието Градско залесяване наместо градско администриране.
Подобни на този проект са Растителните катедрали на италианеца Джулиано Маури, една от които е изложена в италианския планински Arte Sella – музей, посветен на Land Art, и едно от местата, където съвременни творци могат да създават и излагат творбите си. Дали това е признак за едно ново институционализиране на този тип изкуство? Не знаем, времето ще покаже, засега то е милостиво към творбите, създадени от Земята.
