Америка имаше един писател, който се олицетворяваше с хората от народа, борещи се за своето препитание. И той беше част от тях, и не беше. Америка имаше този писател, който даде на страната и света едни от най-добрите произведения от класическата литература на XX век, но въпреки всичко – често го критикуваше. А после му даде Нобелова награда. Америка имаше този писател, който цензурираше, а после кръсти на него цяла провинция – калифорнийските земи, които най-често присъстват в творбите на Джон Стайнбек.
През 1902 г., когато Джон Стайнбек се ражда в Салинас, Калифорния, тя е малка, но просперираща градска общност, обгърнала своето крехко 50-годишно съществуване около агрикултурата. Долината на Салинас е дълга и плодородна, а планините, които я заобикалят – „меки и весели…, изпълнени със слънце, с хубост и с някаква примамка“. След влажна зима долината се покрива с цветен килим, в който цветовете на маковете „пламтят – не оранжеви, не и златисти; все едно, че чистото злато е течно и над него е кипнал каймак“.
Така Стайнбек описва долината на Салинас в своя роман „На изток от рая“. И от всички нейни описания става ясно, защо той толкова обича това място и защо го използва като основна сцена за своите истории. И както пише в писмо до свой приятел, когато е на 33 г., би искал да опише историята на цялата долина:
„Бих искал да го направя, за да се превърне в долината на света“
И въпреки своята голяма любов към земите, които днес с гордост са наричани „Провинция Стайнбек“, в миналото неговите съграждани сякаш далеч не са харесвали писателя. Каква би могла да бъде причината тези хора да не обичат човека, който прави известен родния им край? Фактът, че той представя фермерите като самотни и неразбрани, излъгани в своите мечти за по-добър живот и собствено парче земя, а от друга страна описва алчността на едрите фермери и предприятия.
Днес обаче е друго. Днес той е любимият син на Салинас, той е човекът, който поставя този град на световната карта; той е човекът, който е описал мъката на борещите се фермери; той е човекът с Нобелова награда за литература за „реалистичното си и творческо писане, комбинирано с чувство за хумор и остри обществени възгледи“.
По думите на Джон Стайнбек, той буквално е закърмен с култура още от малък. И това той дължи на майка си Олив, която е учителка, преследваща интелектуалното си и литературно развитие.
„Олив беше жена сърцата. Какво друго, ако не кураж се изисква да отглеждаш деца? Трябва да ви разкажа, какво направи тя по време на Първата световна война.“
И наистина, трябва да прочете какво е направила Олив. Този цитат от частично биографичната „На изток от рая“ е началото на кратък, но очарователен разказ за майката на Стайнбек, в който тя е показана като необикновена и смела жена с принципи, но и чувство за хумор пред предполагаемото лице на смъртта.
Детството на Стайнбек не е белязано от трагедия или немотия, за да се запали той толкова по живота на работническата класа. С времето той просто обвързва съзнанието си с тях. На 4 години дори получава свое пони, което в бъдеще ще стане вдъхновение за написването на биографичния сборник „Червеното пони“, а на 9 ще получи подарък, който ще покори мислите му и той ще обвърже почти цялото си творчество с него. Това е книгата „Смъртта на Артур“ на Томас Малъри. Стайнбек ще вплита принципите за добро и зло във всички свои произведения, защото именно от тази книга е разбрал, че както има доблестни рицари, така има и подли. А в неговия град е имало „люде, загърнати в плаща на добродетелта“, за които знае, че са лоши. И той открива този плащ в своето творчество, оголвайки грозното, винаги изследвайки борбата между доброто и злото. Неслучайно в края на 50-те години Стайнбек ще прекара много време в Англия и Уелс по пътя на рицарската легенда, проучвайки… За съжаление докато е жив той не успява да издаде творбата, която се ражда от това изследователско пътешествие, но „Делата на крал Артур и неговите благородни рицари“ (1976 г.) излиза 8 години след неговата смърт.
Въпреки че на 14 години Стайнбек вече знае, че иска да бъде писател, записва морска биология в Станфордския университет. Интересите му по биология най-добре си проличават в „Морето на Кортес“. След университета, от който излиза без диплома, защото напуска, за да стане писател, идва ред на града на писателите – Ню Йорк. Голямата ябълка обаче наистина е твърде голяма и както пише той в едно от своите писма (Стайнбек е известен и с множеството си писма до свои приятели): „имах твърде големи амбиции и твърде малко пари“.
Това го кара да се качи на борда на търговски кораб от Калифорния до Ню Йорк. Градът обаче е враждебен, Стайнбек не успява да се реализира и скоро той започва да мечтае за планинските простори на Салинас. Носталгията, страхът, хлебарките под умивалника му и липсата на работа го качват отново на кораб с обратна дестинация.
В родната Калифорния Стайнбек Старши осигурява на сина си подслон и финансова подкрепа, с които младият писател да се отдаде на призванието си спокойно и да започне своята кариера на писател. И тя започва: „Тортила Флет“ (1935 г.), „За мишките и хората“ (1937 г.), „Гроздовете на гнева“ (1939 г.) са само някои от произведенията, които правят Джон Стайнбек известен в началните му писателски години. В последствие, през 1962 г. той е награден с Нобелова награда. Награда, за която получава критични забележки. Огорчен от това, в последните си години той не издава повече художествена литература, започва да пише по-малко и да пътува повече.
„Провинция Стайнбек“ включва в себе си Салинас, Монтерей и долината на Сан Хуакин. Тези места са ключови в литературата на Стайнбек – един специфичен негов почерк. Хората от тези земи, бедни фермери и имигранти, борещи се в едно особено време на „Голямата депресия“, са основните му персонажи. И въпреки любовта на автора към Салинас и неговите граждани, точно това е мястото, където на два пъти неговия роман „Гроздовете на гнева“ е публично изгорен. Гневът на хората, който той описва, се изсипва върху самия него. Обрисуваната реалистична картина на потиснатите фермерски работници разгаря яростта на Фермерската асоциация, които искат да подведат Стайнбек под съд за клевета, защото техните работници берат само „гроздове на щастието“. Емоционално изтощен от дългото си проучване, упоритото писане и борбата, накрая авторът е категоричен:
„Аз пиша не за да доставям на читателя приятни изживявания. Обратно! Правя всичко, за да го доведа в състояние на нервна криза. Всички истории съм написал без да украсявам нищо.“
Това е „Провинция Стайнбек“ – не просто парче земя някъде в Калифорния, а извор и вдъхновение за една от най-реалистичната литература, дарена някога на света.
