Никола Репак не е неизвестно име за хората, които ценят френския финес в електро-джаза. На границата на двете хилядолетия, той се появи като един от носителите на ню-джаз/френч тъч. Като е в двайсетте си години, Репак е по-скоро джаз-композитор и китарист. В трийсетте оставя китарата настрана и се захваща с диджейство и продуцентство. Преминава към тренди лейбъла „Но форма“ с албуми от електросуинга до афро-звучностите на Мамани Кейта. Ще видим, че това не е случайност.
Ремиксира с респект Били Холидей („The end of a love affair (Billy in the sky)“), възкресява уж „политически коректно“ Жозефин Бейкър („Revue noire“) преди да представи „Negro Digital“ и “Black musette”. Провокациите на Репак се римуват с дългогодишните му колабораци с майстори на лингвистичната акробатика като Артюр Аш. След привидно невинното им „Черно злато“ идва ред на еротичното такова. В двете части на пиесата за любовта се изброяват около 40 поетични пози както само франсетата го могат, не че не липсват и „шевни машини“ и рефренът е как любовта мултиплицира проблемите.
Като автор на филмова музика, Никола Репак може да си позволи волности, като „Марсилезата“ на вибрафон и на цимбал, като втората е като траурен марш. Да не говорим, че има и „Mambo du Conseil de l’Europe“.
Говорейки за Репак, някои може с основание да го обвинят и във всеядност, имайки предвид израженията от цял свят на блуз-ритъма („Black Box“). В повечето случаи Репак използва записани автентични звукови свидетелства, като работни песни от 30-те, познати ни от Бо Дидли, когото можем да преоткрием и като прото-рапър. В продължение откриваме и композиции на афро-идолите Бонга (саудаджи от Ангола) и Шейх Ло, а циганската изповед „Slepa Ljubav“ е поместена между “Delta Lullaby” и “Voodoo Blues”.
Явно работата със звуковата история на човечеството е нещо, което постепенно завладява съзнанието на Никола Репак и ето го отново в 2020, малко след като издава работата си със затворници-франкофони от Фльори, участващи в креативно ателие. В началото на лятото виждаме как статуи на свързани с робството личности са събаряни или вандализирани (но не и в бивше Белгийско Конго, което по времето си като Заир ги слага където им е мястото – в музеен парк). “Dancestral” с игрословицата в заглавието си (древни танци) на Никола Репак дава нова гласност на документалните записи от страни, чието население преди векове е било продавано. Архивите са направени с „Награ“ от Шарл Дювел, събирач на световни музикални образци, обречени на изчезване. Сега те са част от колекциите на работещ за френското обществено радио, с което си партнира Репак. Звукови картини, които не е ясно дали въобще биха могли да бъдат запазени без изследователската дейност на Дювел, сега идват до нас като през калейдоскоп. Традиционни перкусии от Бенин, диафрагмено пеене от Монголия, пигмейски устен лък – опосредствани от Репак – избягват забравата и още по-лошо, пренебрежението. За да докажат за пореден път, че светът може без много неща, но не и без музика.
