Ако слушате франсетата, белгийският хумор не съществува, а Брел е французин. И американците, откъдето идва джаза, гледат снизходително на белгийските му форми, да не говорим, че им наричат пържените картофи „френч фрайс“. Но пък представителите на равните земи обичат да казват за себе си „правим си планини с това, което имаме“. Затова и в джазовите им формации няма много такива неща като съобразяване с моди, стилове и тенденции. Фестивалите им са отворени за всичко, издателите – също. Не за пръв път тук сме представяли артисти, повече или по-малко свързани с едни от пионерите в независимите дискографски къщи „Иглу“ – последният бе сънародникът ни Събин Тодоров и неговата „Археология“.
Още в началото на 90-те басистът Жан-Луи Расенфос (един от последните сайдмени на Чет Бейкър) и саксофонистът Пиер Ваяна (носител на „Златен Джанго“ 2009) заедно с китариста Пиер Вандормаел („Златен Джанго“ 2007) се кръщават на песента на Шарл Трене „Душата на поетите“. Има защо – това, за което пее авторът на „Какво остава от любовта ни“, известна и като джаз-стандарта “I Wish Your Love” е ни повече, ни по-малко тяхно кредо. „Дълго след като поетите ги няма/песните им тичат по улиците/тълпата ги пее, без да знае кой ги е писал… Душата им лека/са техните песни…“ Това е и първата им песен от първия им албум, където вкарват в джаза и Пиаф, и Брел, и Анри Салвадор. На живо Расенфос прави от преходите скечове – публиката винаги приема хумора подобаващо – било в жеста, било във вмъкването на мелодийката на Нокиа в стария хит за Гастон, който не вдига своя телефон.
Замисляйки се над историята на френския шансон от 40-те насам, той винаги е бил свързан в по-голяма или по-малка степен с джаза, където се подвизават не малка част от акомпаниращите певците музиканти-инструменталисти. Не говорим за конкретния джаз като епоха – бибоп, пост-боп, фрий, джаз-рок, фюжън от 70-те и 80-те, а за споделеното изражение на свободните търсения. Затова и подходът на “L’âme des poètes” не е в плътното следване на познатите мелодични линии, а в поемането на всички възможни посоки, в които всяка една от тях може да ни поведе в определен момент. „Химнът на любовта” може да се превърне в реещо се като хвърчило саксофонно соло на фона на лек китарен ритъм с достатъчно промени като сила и посока на вятъра. Съвсем друго е усещането в „Моята най-хубава любовна история“, където бас-линията налага жалони като пилони. Но те не тежат, защото имат ореоли като алвеоли от деликатния сакс. На трето, междинно ниво китарата плете своята история соло и след това се вплита в повествованието на артистката, която се обяснява на публиката си („моята най-хубава любовна история – това сте вие!“). Ако има парче, където басът освен лидерска роля се превръща в мелодичен инструмент, това е композицията на Брел за родната му страна, приела за нарицателно името, което той ѝ дава – “Le plat pays”.
Две години по-късно, триото е с нов китарист, с когото продължава и до днес. До работата си с тях Фабиен Дегриз работи с Жан „Тутс“ Тилеманс и Филип Катрин. Неговото интро на заглавната песен на албума, “L’été indien” е толкова отдалечено от оригинала, че интригата се разплита чак от тенор-саксофона в темата, който обаче я лишава от всякакви романтични спомени с кратките си насечени и ясни тонове, в които паузите са повече от мълчанието между стари любовници, които са си казали всичко. Хитът на Кутуньо, станал световноизвестен под името на френската му интерпретация на Джо Дасен, е последван от друга възможна любовна история от същата епоха – инцидентната среща на стопаджийка и стопаджия по пътя към морето и нощта, която прекарват заедно преди да поемат всеки по пътя си. “Une belle histoire” – името казва всичко, но интригата е продължена от джаз-триото, където всички колебания, неприсъщи на оригинала на Мишел Фюген излизат на преден план. Дългият им финал, който отвсякъде уподобява неминуемата, но и нежелата раздяла, е доста напред от оригиналната идея на замислената като летен хит и останала без нито една бръчка песен. Следваща от албума е „Баладата на щастливите хора“ на Жерар Льонорман. И там уж всичко се казва в заглавието, но благодарение на елегантните китарни реплики на припевните позиви на саксофона имаме чувството, че не всички щастливи хора си приличат, ако трябва да парафразираме сентенцията за нещастните семейства.
Следват тематични албуми, посветени на сънародника им Брел, на френския му духовен брат Брасенс, на прословутото интервю, което те двамата заедно с анархиста-певец Лео Фере дават за RTL, на имената на любимите (със Силвен Люк и Стефан Белмондо) и на песните, които уж не са белгийски (за начало – на „Вая кон Диос“ и Моран). Цитатите им на популярните рефрени никога не са ортодоксални. В „Буржоата“ саксофонът си репликира до откат във финалната част, когато младите нехранимайковци са се превърнали в тези, които са отричали. Във „Фернанд“, за която всеки който си мисли се възбужда, тоналностите са променени и на моменти звучат по-подигравателно и от текста („това трябва да стане национален химн“). Контрабасът е съвсем на мястото си в интрото на „Горилата“, като специално в темата поддържа сериозността, оставяйки на тенора заигравките. Самоиронията на Брасенс, наричащ се „порнографът на фонографа“ съответства на триото в съответните песни, но дълбоката тъга също не им е неприсъща (“La Chanson des vieux amants”, “La Chanson pour l’Auvergnat”). Оттам е и пряката връзка с излезлия към края на пандемията в най-тежко засегнатата страна в света (по брой мъртви на глава от населението) техен албум, „Метекът“. Песен особено актуална в дните на протести за ценността на всеки живот. Терминът е обиден днес във френския, нищо че на гръцки е просто гражданин от другаде, който след година ще получи пълни права. Синоним на „метис“, но и в преносния смисъл, където всички вчерашни жанрове вече са се смесили помежду си. И понеже изкуството е неподвластно (или поне така си мисли) на измамната политическа коректност, триото приема за свои изпълнителите от цял свят, чиито хитове интерпретира. Без значение дали идват от Щатите, Египет, Гърция, Полинезия или Армения.
