Колко е важно да НЕ бъдем сериозни? Знаем, че заглавието на известната Оскар-Уайлдова пиеса не съдържа отрицателната частица, но и там неговото послание е ясно: да живеем този живот твърде сериозно е просто смешно. Пронизващо, болезнено смешно. Смехът като осъзнаване, смехът като средство за справяне с живота и показване на истините. Това е философията на един от най-талантливите и най-вече сложни стендъп комедианти – разбраният и неразбран Бил Хикс – комедиантът, който сравни живота с влакчето в лунапарка и създаде от тази метафора начин на живот. Ако не сте чували за него, то трябва.
Докато е жив, Бил Хикс не е нито толкова известен, нито толкова признат за своето творчество. След като обаче през 1994 г. умира от рак на панкреаса, той сякаш пораства на ръст и се издига над другите комедианти, попадайки в топ 10 на най-добрите сред тях. The Guardian дори пишат, че Бил Хикс е за комедията това, което е Кърт Кобейн за рокендрола. С една дума, след неговата смърт комедията на Хикс се превръща в образец за това, което комедията изобщо трябва да бъде: „революционна в своето намерение, рокендрол по дух и не за плахите“.
Кое обаче е камъчето, което преобръща представите за Бил Хикс чак след смъртта му? Всеизвестната, станала вече банална съдба на гениите, признати след края на живота им? По-скоро не – може би не му остана време да предаде силните си принципи. По-скоро Времето показа, че той е бил прав. За много неща.
Роден като Уилям Мелвин Хикс, детството му подсказва, че той няма да е обикновен. Комедията, търсенето на истината и нейното изобличение, осъзнатостта за света и другите хора са с него през целия му път. Когато е малък, той иска да е Уди Алън. Буквално. Постоянно купува негови записи и краде шегите му. Именно с такава той започва първото си стендъп представление – на църковен лагер за търсене на млади таланти. В църковната общност шегата му е за жена, която кърми с подплънки.
„Хората първо се смяха, а след това ме погледнаха сякаш съм антихриста.“
И точно тогава, на крехката възраст от 13 години, Бил разбира природата на хората. Разбира, че не е време за морализъм, а за разкриване на истини. И че точно чрез комедията той може да го направи. Дори в гимназията репутацията му на забавния ученик му печели по 5 минути представление преди началото на занятията. Идеята на учителката е тази тръпка да му отмине, но в крайна сметка Бил превземал целия час.
Още на 15 г. младият комедиант започва да се измъква от дома през прозореца на стаята си, надувайки силно музиката на Елвис, Кис или Алис Купър, за да присъства на малкото комедийни вечери в Хюстън. Там понякога той дори има възможността да се изявява, впечатлявайки собственика на клуба всеки път със своята сигурност и остър език. Малко по малко Бил започва да изгражда своето виждане за живота и да навлиза в света на стендъп комедията и през 1980 г. се мести в Ел Ей, за да следва своя път. Това се случва само две години след като семейството му го води на психoаналитик. Именно заради неговите различни възгледи, които баптисткото семейство чувства чужди и далечни. След сесията терапевтът дръпва младежа настрана и му казва: „Можеш да продължиш да идваш, ако искаш. Но проблемът е в тях, не в теб.“
В началото на комедийната стълба на успеха, Бил започва да се чувства неоценен и несигурен и тогава идва времето на неговото експериментиране с наркотиците. Скоро обаче той започва да ги използва като средство, чрез което да се просвети, да открие себе си и повече за света. Спиралата на пристрастеността го завърта за няколко години, но дори когато се изчиства и започва своето сериозно изкачване към успеха, той продължава да защитава наркотиците. До края на краткия си живот той изповядва своята позиция, че войната срещу наркотиците е лицемерна. Един от най-известните му скечове е свързан именно с тях. В него той обвинява медиите и политиците, че показват единствено негативните случаи и прави съвсем различен, позитивен обзор на новина, свързана с ЛСД.
Краят на 80-те и началото на 90-те е най-плодотворният период за Бил Хикс. Той познава комедията си, думите си, себе си, публиката и влиянието си. Това е период, в който, стъпвайки на сцената, той не просто прави комедия, той просветлява, отваря очите на хората, говори своите истини, които пречупва през невероятния си талант да бъде забавен. Облечен в черно, с каубойска шапка и неизменната цигара в крайчеца на устата си, той често е наричан „Черния поет“ заради мрачните си понякога размишления, заради вплетените в шегите му възгледи.
Те например осмиват лицемерната религия – „Обичам Папата, обичам да го гледам в неговия Папа-мобил, в неговия еднометров непробиваем плексиглас. Това си е живата вяра в действие“; и влиянието на рекламата – „Ако някой в публиката работи в рекламата или маркетинга, самоубийте се… вие сте подвластници на Сатаната.“
Езикът му е остър, но и изключително изискан. Той се превръща в нещо като култ, в нещо като пророк, той просто е нещо различно. Той е комедиантът, който другите комедианти отиват да гледат. През годините Бил Хикс става чест гост в „Късното Шоу на Дейвид Летърман“ и през 1993 г. е 12-ото му участие там, за което той е убеден, че е най-доброто. То обаче е цензурирано и не е излъчено заради някои от възгледите, които комедиантът споделя. Той е дълбоко наранен, но репутацията му – не. Светът започва да се обръща към него с интерес, но точно тогава се налага той да обърне гръб на света. Умира на следващата година само на 32 години.
През 2009 г. Дейвди Летърман, вече признал грешката си от 93-а, посвещава епизод на Бил Хикс, извинява се в ефир на майката на комедианта и излъчва цензурираното му представяне.
Пророкът, който не доживя Христовата възраст и не успя да даде на света още от това, което можеше, но успя да накара хората да мислят чрез комедията, чрез смеха. Успя да накара света да види, че животът не е нищо повече от едно пътуване с влакче в лунапарка: влакчето се изкачва нагоре, слиза надолу, върти се, превърта се, кара те да се страхуваш, но и да се смееш и накрая те кара да се чудиш това истина ли е, или е просто пътуване?
