Историята на боса-новата във Франция е доста сходна с италианската. И там босата влиза опосредствана чрез американския, като Дизи Гилеспи с турнето си по Ривиерата в 1962, когато записва боса с братовчеда на Джанго Рейнар – унгарския китарист Елек Бачик. И пак там киното има своята роля. Дори в конкретния случай тя е основополагаща – филмът „Черният Орфей“ на Марсел Камю от края на 50-те. И във Франция, както и в Италия началото е с преводи на станалите вече класики пиеси на Жобим с допълнение – и френските версии на бразилката Ваня Орико върху музиката на Луис Бонфа, писана за споменатия филм. Доста актриси се включват в заниманието – от Бриджит Бардо до София Лорен, която записва в Италия боси на местни композитори, които представихме в съответния плейлист като Троважоли:
Френските артисти включват в турнетата си Бразилия, където са посрещани повече от сърдечно. Установяват се чисто приятелски отношения между големите в босата и в шансона, последните, като Мустаки не просто превеждат или адаптират произведенията на първите – съвместно правят боса-новата да изглежда още по-нова. Нещата отиват и в обратна посока, обръщайки френски класики в боса – от края на 60-те (Клер Шевалие, а.к.а. Клариня) до наши дни (Биа, Трио „Есперанса“, Никола Сон, „Пиаф по бразилски“). От своя страна, бразилците са чести гости на МИДЕМ в Кан от самото му основаване (1967) до сега (при моите пребивавания в края на 90-те се връщах с новата бразилска музика за „Дуенде“). Така бразилската музика достига и в оригинални албуми до френската публика, а не само чрез отраженията ѝ в американския джаз (Стен Гец, Доналд Бърд и др.).
Босата далеч не е първата „екзотика“, покорила френската публика. Още от началото на миналия век модерните танци идват или от Бразилия (самба, машише), или от Аржентина (танго, милонга), или от Мексико (болеро), или от Карибите (румба, ча-ча-ча). Да не говорим, че привидното безгрижие от плажовете на Копакабана и Ипанема има свой френски аналог в т.н. “nonchalance” (малко по-различно, но близко до италианското “dolce far niente”. Поезията и мелодичността на бразилския вариант на португалския лесно намират свой аналог, както при преводните композиции, така и в авторските, където изконната любов на франсетата към каламбурите и другите игри на думи се развихря (Агнес Варда заедно с Мишел и сестра му Кристиан Льогран):
Саша Дистел още като джаз-китарист и впоследствие като певец („Sacha Bossa Nova”), Пиер Бару („Samba Saravah“), Клод Нугаро (“Tu verras”), Жорж Мустаки (“Bye bye Bahia”) сред мъжете, Изабел Обре (“Adieu tristesse”), Франс Гал (“Samba mambo”), Никол Кроазил (“Bossa d’hiver”) сред дамите завинаги свързват имената си с творчество в стил боса-нова. Но и с адаптациите, които правят на родния си език на станалите вече класики в стила, шеговито наричан и „ша-ба-да-ба-да“. Франсис Ле и Пиер Бару заедно с Никол Кроазил увековечават ономатопеята в темата си към „Един мъж и една жена“, но подобно е и прозвището на новата музика в съседна Италия. Текстовете се пишат от асове като Жан Константен – автор на песни на Пиаф за Трюфо. Аранжиментите – от работилите дълго с Генсбур Жан-Клод Вание и Ален Гораге. Но най-важното си остава отдадеността на ритъма „батида“, който може да се превърне в буквален цитат по Кундера („непосилната лекота на битието“), макар и твърде далеч от тематиката му, не че първото му издание не е именно на френски…
