Пътят на поезията винаги е бил труден. Тя е сякаш отритнатият аутсайдер на изкуството. Винаги по-различна от другите, често недоразбрана и в повечето случаи предназначена за определен фрагмент от човечеството – за онази „по-одухотворена“ и „по-чувствителна“ част от хората. Не може обаче да ѝ се отрече: поезията винаги е била там, в трудните времена, даваща едно по-възвишено чувство за принадлежност, една нежна терапия за душата. Но до колко преди е била достъпна и до колко социалните мрежи днес я правят такава? И новата ѝ достъпност отнема ли от качествата ѝ? Ставаме свидетели на един нов жанр, който се бори с тези две понятия – поезията на Инстаграм.
Да, специфичното изкуство. Дори големи автори като Джон Стайнбек отбелязват различността ѝ, описвайки я в своя роман „На изток от рая“ като качество, което, ако някой притежава, би бил отхвърлен от „обикновеното“ общество. Или поне в началото на миналия век.
„Да четеш стихове, бе равносилно да спечелиш освиркването на хората. А да ги пишеш, означаваше да те заподозрат и да те изолират от обществото.“
Поетите в това време са се приемали почти като хора, имащи таен грях – да пишат. Но ето че с настъпването на войните в началото на XX век, поезията – колкото и греховна и недоразбрана да е била за някои – се оказва истински устойчив стълб, който с крехките си нежни рими създава здрава опора за разклатения дух. Факт е, че в потискащи и хаотични времена, хората са се обръщали към нея за утеха. И въпреки това у нея остава неразбраният патос, създаващ илюзията за едно „недостъпно“ откъм изказ и разбиране творчество, което сякаш не се отнася до всички. А когато една история е разказана по начин, прекалено далечен за читателя, за него тя е чужда и необяснима. Защото човек, дълбоко в себе си, се интересува от… себе си и ако историята не го докосне лично, той я отхвърля като „недостъпна“.
И ето как всички онлайн платформи намират начин да се вмъкнат в тази ниша и дават на това позабравено изкуство достъпността, която може би му е липсвала. Виртуалните медии се превръщат в пишещата машина на новото време, изтупват прахта от поемите, и ги подаряват на хората в чисто нов и спретнат вид. И под „спретнат“ имаме предвид краткия изказ (на моменти наподобяващ хайку), късите афоризми, които достигат до съзнанието просто, почти естествено, и се приемат с лекота.
И именно тук идва опозицията, критиката и твърдението, че точно тази „достъпност“ краде от изтънченото майсторство, залегнало в този стил, превръщайки инстаграм жанра в една бледа сянка и прекалено опростено копие на истинската поезия. Инстаграм създава бездна, а в двата ѝ края надничат нейните привърженици и нейните противници в лицето на университетските общности, както и „по-сериозните“ литературни кръгове.
Първите извикват в инстаграм пропастта своето одобрение, а на вторите отеква ехото на нападките, че това не е „добра“ поезия. Университетските общности твърдят, че авторите в Инстаграм не са получили съответното образование, което е нужно, за да успеят да се докоснат до това изкуство и да го предадат правилно. Всеки може да си създаде профил и да напише буквално няколко думи, които да се възвеличаят от хора, които така или иначе не разбират от поезия. За тях това е пространство, използвано най-вече за реклама.
Професор Оливия Кронк от Университета на Североизточен Илинойс като че най-добре обобщава мнението на „опозицията“:
„Консумираме този вид поезия с очите си, просто скролвайки. Поезия, която е визуално с размерите на една хапка и лесно смилаема е по-полезна за Капиталистическата машина. Също така е по-близо по-скоро до езика на рекламата“.
Неоспоримо обаче е, че чрез инстаграм много млади хора успяват да излеят чувства, да насочат вниманието към даден проблем и всичко това да е със свободен достъп. А фактът, че чрез постовете си на минималистична поезия много автори приковават интереса на хората към жанра и в последствие, вече събрали стотици хиляди (някои и повече) последователи, издават своите стихосбирки и на добрата стара хартия. А техните последователи с нетърпение ги очакват и купуват. Изведнъж милиони копия от стихосбирки биват продавани, нещо, което не се е случвало отдавна… Създава се дори документален филм, чрез който се проследява възхода на поезията чрез Инстаграм.
И ето че интересът към едно позабравено разклонение на изкуството малко по малко е възвърнат и поезията отново е „готина“. И макар инстаграм авторите да са обвинени, че не привличат друга публика освен тази в платформата, влиянието им е голямо и в повечето случаи – с позитивно въздействие. Много млади хора откриват в опростения изказ искреност, топлота и близост с автора. Темите в голямата си част са със социална насоченост като расизъм или обвързани с личностни болки и преживявания като депресия и себеприемане.
Едни от най-известните и четени инстаграм автори са Рупи Каур (Rupi Kaur), превърнала се в абсолютен феномен, Ланг Лийв (Lang Leav), Никита Гил (Nikita Gill) и мистериозната Наира Уахид (Nayyirah Waheed). Повечето от тях имат успешно издадени стихосбирки, събрали своята аудитория именно от инстаграм. Стихосбирките на Каур например „Мляко и мед“ и „Слънцето и нейните цветя“ я превръщат в поет номер 1 на „Ню Йорк Таймс“. Уаихид също има две изключително успешни стихосбирки, а с делото си да хвърля светлина върху дискриминацията се превръща в един от най-значимите африкански гласове на нашето време.
Повечето инстаграм автори се изявяват и на сцени за пърформанс поезия, където, представяйки своето творчество, спомагат за разширяването на аудиторията – доказателство, че не само онлайн потребителите на лесно смилаема информация ги четат. Именно чрез устното слово се прекрачват границите на социалните слоеве, защото то стига до всички. И именно тази форма на поезия е създала и поети като Инуа Елъмс, който със своя талант стига дори честта да пише за Кралския театър на Великобритания („Хроники от бръснарския салон“).
Загубила ли е поезията своята художественост и мистерия сред виртуалните редове на Инстаграм не е напълно ясно. Защото, както светът и всичко се променя, то неименуемо го прави и поезията и нейният език. Достъпността на израза може би краде от нейния патос, но ѝ придава заземеност и искреност, привличащи сили, които може би са спечелили много привърженици на един позабравен стил, а най-вероятно са отворили за пръв път очите за него на много други. Да привличаш хората към изкуството е мисия. И щом тя успява, това трябва да я прави „добра“ поезия.
