Юн: Когато започнах да пея джаз, въобще и не предполагах, че ще мога да пътувам къде ли не, но винаги съм имала желание да дойда в България – в консерваторията в Париж имах колеги от вашата страна. Те ме запознаха с ритмите на вашата музика и това бе толкова сложно за мен! Никога преди това не бях слушала подобно нещо и ги молех непрекъснато да ги повтарят отново и отново. Неравноделните тактове бяха толкова нови и непознати за мен, че на всяка цена исках да се запозная с тях на място.
ЛФ: Името Стефка Митева говори ли Ви нещо?
Юн (не вярва на ушите си, избухва радостно): Да-а-а-а, за нея става дума!
ЛФ: Всъщност тя ни запозна с Вас още в края на 90-те, пеехте в един азиатски клуб в Париж…
Юн: Не, не може да бъде, наистина ли? Нещата, които тя ми показваше, дълго време не можех да разбера как да ги повторя, как да я имитирам. Да не говоря колко е хубава, колко добре пее, тя имаше всичко, за мен бе звезда!
ЛФ: Каквато сега сте Вие!
Юн: О, не-е-е! Боже, колко е малък светът!
ЛФ: Да започнем с детските Ви спомени. Каква музика слушахте?
Юн: Родителите ми са класически музиканти и баща ми създаде първия национален хор в Корея. За този хор той в началото аранжираше само класически произведения от музиката на Запада, после започна и с традиционни корейски песни и винаги съм била на концертите му. Майка ми бе завършила класическо пеене и впоследствие започна да пее и в мюзикъли, които също гледах с удоволствие. Така че съм започнала и с класика, но и с Бродуей. Е, по радиото съм слушала и корейски, и американски поп, но много малко музика, различна от това.
ЛФ: Тоест, почти никакъв джаз?
Юн: Дори бих казала – никакъв джаз! Дори и да съм слушала по радиото Били Холидей или Елла Фицджералд, въобще не съм знаела, че това е джаз! Няма да е пресилено да кажа, че истинският ми първи контакт с джаза бе като пристигнах в Париж.
ЛФ: А понякога замисляла ли сте се дали да не се отдадете на класическа или хорова музика?
Юн: Винаги съм имала възможност да го правя, но никога не съм го искала. Знаех, че бих могла да пея и това, но си давах сметка, че не съм подготвена, че ме чака усилен труд. И чувствах, че нещата, които бих направила в тази насока биха били много изкуствени. Да, можех да пея, от родителите си имам този дар, но без навлизане в дълбокото бих звучала кухо. Знаех, че ме чака голямо учене преди желанието ми да пея както пея сега да ми стане вътрешна потребност. В началото си казвах – учи и ще видиш накъде ще тръгнеш, никога не съм си поставяла за крайна цел да стана професионален музикант. Много късно усетих това си призвание.
ЛФ: Смятате ли, че това може да е и една от причините за успеха Ви?
Юн: Бих казала, че просто съм имала шанс, а да говоря за успех ми се струва доста пресилено… Е, не че за родителите ми не съм успяла – много се гордеят с мен! Винаги са ми казвали, че ще успея, защото знам какво искам, но едва ли бих се смятала за преуспяла, повтарям – просто съм голяма късметлийка.
ЛФ: Все пак не е малко да можете да правите това, което искате и можете, казвам Ви го като човек, който цял живот се е стремял само към това!
Юн: Напълно съм съгласна с Вас – това не е толкова често срещано в света на спектакъла. Имала съм този невероятен шанс. Да не казвам колко много корейски джаз-музиканти искат да дойдат в Европа и ми споделят, че целта им е да вървят по моя път, но не знаят как да го направят. Отговарям им, че им желая да имат моя шанс – за нещастие, напълно съзнавам това – късметът както може да те споходи, така може и да те подмине.
ЛФ: Кога си дадохте сметка, че вече сте това, към което се стремите?
Юн: Още не съм стигнала там, където бих искала. Въпреки че всеки път, когато съм пред публика си мисля – ето, това е! В джаза съществува само днес и сега. Всяка вечер е успех. Комуникацията ми е както с музикантите, така и с публиката – всички сме като едно семейство и това е чудото на всяка вечер. Но в това има и друг смисъл!
ЛФ: Може би и мястото е част от импровизацията на момента – като Ви гледах в Гом джаз, Белгия, вие вмъкнахте една фраза в My Favourite Things, която седмица по-късно липсваше пред парижката ви публика – как едно от тези неща е любимата ви белгийска бира, така че трябва да внимаваме какво ще Ви даден да дегустирате тук…
Юн (залива се от смях): Точно така, Орвал! Ай-ай-ай. Мисля, че и в София ще изпея това парче.
ЛФ: Да се върнем към другите Ви удоволствия, изпети на сцената.
Юн: Мисля, че джазът ми даде свободата да изразявам всичко, което нося в себе си. Когато започнах, не ме учеха само на един стил в джаза, а ми показаха различните му лица, най-вече как един стандарт да бъде изпят различно. Идвам от Азия, където трудно можеш да си дадеш сметка, че джазът всъщност е животът. Това го видях като се върнах на турнета в Азия и се срещах с нашите джаз-музиканти, всеки от които разказваше и интерпретираше нашата история, но и собствената си история. Джазът ми даде възможността да бъда каквато искам и която искам, нищо че за някои не съм джаз-певица. Като музикант съм положила личната си окраска, защото не мисля, че мога да пея като Били и Елла: те, първо са истински гении и второ, животът ми е съвсем различен от техния – родена съм в Сеул и не нося суинга в кръвта си като тях. Така че вместо да се опитвам да вървя в посока, която не е моя, се опитвам да правя нещата с това, което нося в себе си. В началото не си давах сметка, че джазът всъщност е и това как приемаш музиката на другите. Отворен ли си, това ти позволява да правиш джаз.
ЛФ: Връщам се към думата свобода – и Вие, и аз сме израснали във време и в системи, далеч от традициите на демокрацията. Как възприехте свободата по френски?
Юн: В Париж си дадох сметка как всеки уважава индивида в теб, докато у дома принадлежността към групата е определяща. В Париж ме уважават такава, каквато съм, а не каквато бих се правила, че съм – така е, когато съзнанието ти е свободно и можеш да правиш нещата както ги виждаш. Това е най-голямата изненада, когато пристигаш от страна, където нещата трябва да се правят по строго определен начин, което е било и предпоставката да се възстановим след войните, когато всичко е било разрушено. Затова ни е било по-важно да сме заедно, отколкото да сме индивиди. После се научих колко е важно да си уважаван и да уважаваш, да приемаш различието и другостта. Отделен е въпросът дали ще я приемеш и като своя или не, важното е уважението към различното да стане част от философията ти.
ЛФ: За съжаление като че ли в последно време униформизацията завзема все повече територии. За вас личността на твореца ли е водещата или страхът, че не сте достатъчно различна?
Юн: В музиката всички сме равни. Ако нямаш талант, не е важно в колко хубава къща живееш. Разбира се, на всяко ниво удовлетворението е различно – не всеки е Пат Матини. Но това не значи – поне така си мисля – че и дебютантът не може да изпита удоволствие от постижението си, както би го изпитал Пат. А и връзката свобода-творчество не е лесна за „управление”, дори и да имаш безброй идеи, за какво са ти, ако не можеш да им намериш подходящото изражение? Лично за мен това може да бъде и ежедневна битка със самата себе си, не знам дали ме разбирате? Да сте свободен от себе си и в себе си е по-важно, отколкото да мислите, че свободата идва отвън.
ЛФ: Същото момиче Пътува с Калипсо в Несигурно време, придружавано от Лунно куче – Казва се Карнавал, Закуската е в Багдад…
Юн (отново се залива от смях): Това си е чиста поезия!
ЛФ: Това са само част от заглавията Ви, вярвате ли, че Вие сте това, което е музиката Ви?
Юн: Коя ли съм аз? Разбира се, че се разказвам в музиката си. Всяко парче е отделна история. Не мога да пея тъжно парче с радост в сърцето. Дори и не се опитвам да се правя на искрена, няма нужда, аз съм си такава. Такава са ме възпитали родителите ми, секунда преди да се кача на сцената умирам от шубе, но като се кача се разголвам откъм емоции, там съм самата себе си.
ЛФ: Значи ли, че заглавието на албума Ви The Same Girl се отнася за Вас както на сцената, така и извън нея?
Юн: В живота си съм доста по-затворена от това, което се вижда на сцената. Именно на сцената успявам да кажа всичко, което искам. Иначе имам и страхове, и стрес – как да Ви го обясня? На сцената съм истински щастлива. Там поемам всичко и там показвам всичко. Иначе така ми се ще понякога в реалния живт да изкрещя като в Enter Sandmen! Защо и в живота не мога винаги да се изразявам сто процентово?
ЛФ: Какъв финал да сложим засега?
Юн: Аз съм Юн Сун На, елате на концерта ми в София!
Гласът на Юн Сун На е в плейлистите на Дуенде по Радио Бинар и в подкастите на Слънчев джаз+. При техническа възможност, Радио Бинар ще предложи онлайн видеоизлъчване на концерта на Юн Сун На в специален стрийм на 7 ноември от 20:45.
Чуйте и втората част от интервюто с Юн Сун На.
