Знаем, че самбата е над стогодишна връстница на джаза и тангото, боса-новата не е нова от вече шест десетилетия, но преходът към нея и към последващата я тропикалия към края на 60-те е много по-ранен. Едно от главните действащи лица е китаристът към бразилското радио Лауриндо Алмейда, който в началото на 50-те започва кариера в Лос Анджелис – първоначално с оркестъра на Стен Кентън, после – соло. Случайност? Едва ли. Лауриндо вече е ходил в Европа, срещнал се е с Джанго Райнхард – човекът, вкарал китарата в джаза десетина години по-рано и идеята му да работи с джаз-музиканти върху самба-основи е колкото новаторска, толкова и продължение на темите на Джанго. Какво го чака в Щатите? По това време джазът в Щатите има две ясно изразени течения, кръстени на съответните крайбрежия, където са се развивали – „Ийст Коуст“ около Ню Йорк и „Уест Коуст“ около Лос Анджелис и Сан Франсиско. Мелодичността е по-изразена на Западното крайбрежие и това отличава бибопа/хардбопа и куул-джаза там от проявленията му в Ню Йорк. Не е случайна работата на Алмейда със саксофониста и флейтист Бъд Шенк още в ранните 50-те – „Бразилианс“ е само едно начало (и то какво), работата им следва няколко години по-късно, като басист се включва бъдещият член на триото на Кийт Джарет, Гари Пийкок.
Алмейда владее освен бразилската самба и класическата испанска китара. Години преди Майлз да се запали по испанската тематика и да преоткрие за света маестро Хоакин Родриго и „Концерт за Аранхуес“, Алмейда свири Албенис, Гранадос и други големи испански композитори, малко или повече с влияние върху Родриго. Не му е чужда и работата на латиноамерикански композитори – най-вече на кубинеца Ернесто Лекуона. Културните наслоявания при него и чрез него – върху сайдмените му от света на джаза, сега ни изглеждат преварили времето си. След Бъд Шенк идва време на работата му със Стен Гец – в самата зора на боса-новата, още преди Гец да издаде албума с Жоао и вокалите в две парчета на Ащруд Жилберто. В продължение на два месеца (февруари-март 1963), но все за един и същи лейбъл – „Върв“, Стен Гец записва с трима китаристи – Лауриндо Алмейда, Луис Бонфа (авторът на музиката към филма „Черният Орфей“) и Жоао Жилберто, с когото прави няколко месеца по-рано първия концерт на боса-нова в „Карнеги Хол“.
Финесът, отношението към класическите композитори – като начало, испански – и импровизационния гений на Алмейда, не го оставят и извън полезрението на формацията, която качва джаза на горния етаж на световното меломанство – „Модърн джаз куортът“ (MJQ). И техните търсения са колкото назад, толкова и извън времето – още от началото на 50-те, през средата на 60-те с вокалните им съответствия „Суингъл Сингърс“, та до 80-те в Монтрьо. Канят Лауриндо Алмейда за албум с многозначителното име „Колаборейшън“ – термин, така любим на “music geeks” от 21 век. Но я си представете това в 1963. Да, зад гърба му вече са „колаборациите“ с големите саксофонисти, за които току-що стана дума, но MJQ е друга опера, където и вибрафона на Милт Джаксън, и пианото на Джон Люис качват самбата (и не само) наистина на високото в класическите му, а не само в „уест коуст“ измеренията.
Първата им среща е година по-рано на джаз-фестивала в Монтерей, следва записната сесия не с кого да е, а с бащата на толкова много междуетнически проекти (какъвто е и самият той) – Несухи Ертегюн, по него време шеф на джаз-секцията на компанията на брат си Ахмет, „Атлантик“ (бъдещата „Уорнър“). В репертоара – като за начало са няколко авторски пиеси на Джон Люис в самба и боса стилистика, следвани от фуга на Бах (Алмейда вече е издал няколко токати). После е ред на невероятно и неузнаваемо интро на Алмейда върху едно от най-популярните парчета на Жобим, следвано от още една боса. Финалът е с любимата испанска тема на Родриго – „Концертът за Аранхуес“ в почти 12-минутна версия (Лауриндо свири само адажиото в други свои албуми). След години го канят на концерт, където вместо Родригес свирят Гершуин – може би затова в спотифай грешно е отбелязан Алмейда за китарист и на „Порги и Бес“, албумът на MJQ, записан малко след „Колаборейшън“ и преиздаден заедно с него.
Както и да е, вибрафонистът на бандата Милт Джаксън година по-късно също се пробва на самба/боса вълна с албума си от 1964 “Jazz’n’samba”, където последното е по-скоро етикет, който да продава по-добре, като самото заглавие е английския превод на “So danço samba”, познат ни и от вокалите на Ела Фицджералд. Колкото до Алмейда, до края на дните си прави Шопен като камерен джаз, и Моцарт, и Дебюси да звучат като самба и боса (както в концерта по-долу на джаз-феста в Леверкузен), с американския китарист Чарли Бърд, също влюбен в босата човек записват три албума, последният от които – танго. Не прощава и на хитове, от “Бийтълс“ до “Whitout You” малко, след като я прави Хари Нилсън и много преди Марая Кери да я превърне в суперхит. Тропикалията отшумява, но на Бразилия не ѝ е писано да излезе от мода – именно поради имена като Жоао Жилберто и Лауриндо Алмейда, макар и признанието му в родината да идва малко преди да го отнесе левкемията (26.5.95):
