Карантината понякога има и добри страни – например разчистването на архиви и откритията, които понякога носят. Нали затова са архиви, я? Попадението в случая е от времето на ранното диско – началото на 70-те. Няма немско, бониемско, нито еръпшънки, ако сте достатъчно възрастни това ще ви говори нещо. Има обаче фънк и соул-банди в Щатите, които правят танцувалната музика не само на цветнокожите. Една от тях е “КС & The Sunshine Band”. Вече са пробили с първата диско (кунг-фу) тупалка, “That’s the way (I like it)” и понеже са сигурни, че това е пътят, който им харесва, почти са готови с продължението. Само че не става както първоначално са го намислили. Става мноого по-добре. В студиото им в този момент е младежът Джордж Макрей, който добавя липсващата им сенсуалност и изпява заедно с бандата песента, която помня как радио Люксембург въртеше едва ли не като джингъл за кръгъл час: „Rock your baby“:
Какво чак толкова, че да заслужава особено внимание подобна лятна еднодневка? Ами това, че впоследствие се оказва вдъхновение за различни творци – от Джон Ленън до Бьорн и Бени от АВВА. Но първо за съпругата му – Гуен, също артистка. Няколко месеца след като той е начело на Билборд хот 100, мястото му се заема от нейното парче, което е огледално, но с женски глас и близко по звучене заглавие, “Rocking Chair”, където в припева се повтаря неговото „прегърни ме, скъпа“. Но ако тази „ответна“ песен е донякъде предвидима (повече по темата в нарочния ни кураторски плейлист), какво да кажем за Ленън? На стр. 138 от книгата на Джон Блани “John Lennon: Listen to this book” Ленън твърди, че е единият източник на вдъхновение за “Whatever gets you through the night”. Елтън Джон, който свири в албума се хваща на бас, че ще стане номер едно в класациите, но Джон Ленън не вярва. Губи баса и се качва до Елтън Джон на сцената на „Медисън скуър гардън“, за да превърне изпълнението в една от последните си концертни появи. Посрещнат е с диви крясъци, както по времето на Бийтълманията и затова казва на журналистите – „беше забавно, но докато съм жив, няма да го повторя“. Но най-важното в случая е връщането на Йоко в живота му – след дълга раздяла, тя е сред зрителите и изпраща орхидеи, които Елтън Джон и Джон Ленън гордо показват на зрителите:
Акордната прогресия и най-вече ритъмът в парчето на КС/Макрей са цитирани и от тандема Бени Андерсон/Бьорн Улвеус като стоящи зад една от най-разпознаваемите им песни, „Кралицата на дансинга“. Когато Бени пуска инструментала у дома на Фрида, тя се разплаква и двамата са убедени, че това ще е парчето на големия им удар. То е единственият хит на АВВА под номер едно в САЩ, където европоп-музиката не е много на почит. Фактът, че е написано в традициите на ранното американско диско с фънк и соул корени, и най-вече че следва предписанията на Фил Спектър за „стена от звук“, не го прави еднодневка – не само версията на Шер, но и добрите джаз-интерпретации са достатъчно показателни в случая. Както и акапелата на Фрида на 50-годишнината на шведската кралица:
С блуз и джаз бенд, ВВС се опитва да съживи старата слава на Мекри в свое шоу. Колкото и да е трогателно да го гледа човек, толкова е мъчително да го слуша. Но нали затова е щедрият аранжимент с още по-щедрата брас-секция:
В наши дни обаче има една приятна изненада от белгийско-холандските майстори на лаундж-саунда, „Гар дю нор“. Без значение дали става дума за парижката едноименна гара, откъдето тръгва Еуростар до Брюксел и Амстердам или за брюкселската северна гара (околностите и на двете са център на порока), пътуването във времето с гласа на Макрей е наистина неусетно.
Далеч съм от мисълта за близост между клубовете, където изявите на банди като „Гар дю нор“ събират повече фенове от посетителите на големите европейски дискотеки от 70-те, най-малкото упойващите вещества, предпочитани от съответните посетители не са същите – единствено желанието за забавление на всяка цена е сходна, въпреки поколенческите разлики. И със сигурност внуците трудно ще възприемат музиката на дядовците и бабите си, както и обратното, ако не се броят успешни опити като този на „Гар дю нор“, Карл Зеро и сходни артисти.
