Ана Луна е джаз-дама от Барселона с бразилски родители и дядо от Мурсия. Тя композира, свири на китара и пее еднакво добре мусика популар брасилейра (МРВ), боса-нова, „Бийтълс“, джаз-стандарти и напоследък – фламенко-джаз. Никога не е била прима, голяма медийна звезда. Такава е съдбата на около 90 процента от качествените музиканти до момента, в който на рамото им кацне птичето на т.н. „късмет“. Някои го предизвикват, други му се молят напразно, а трети приемат, че едва ли им е толкова важно. Ана е от третия тип, който упорито следва своя път, своите търсения, своята съдба, ако щете.
Още при първите изпяти (изляти) ноти няма как да не бъдем привлечени от радостта на гласа, въпреки средния и отиващия към ниския регистър. Лекотата, с която пресъздава класики на Жобим на испански („Chovendo la roseira“) я поставя до водещите джаз-прими, които пеят същия хит на английски – Сара Воун и Стейси Кент. Това не значи, че няма еволюция от първите ѝ опити в бразилската тема от 2006 („Samba de aviao“), когато не си позволява дълги импровизационни моменти и вокални пируети като в албума си от 2018 „Urubú”.
Не казвам, че в наши дни е напълно задължително да се пробваш в смесване на жанрове, за да ти обърнат внимание, но все пак помага. Още във второто парче на „Urubú” Ана вкарва интро на алегриас и фарука, за да продължи към босата на Джаван „Nobreza“. Самото заглавие (благородство) носи отпечатъка на целия проект. Двуезичността е другата особеност на композициите, в които Ана показва своята версатилност. Текстовете, както музиката и аранжиментите на повечето теми в албумите ѝ са нейни, а вкусът към класики в различните жанрове – прононсиран. С текста на Хавиер Руибал върху „Гносиен N1“ на Сати се пренасяме чак в Истанбул.
В самото начало на изявите си в края на 80-те и началото на 90-те Ана е част от биг-бендове („канарчето пред оркестъра“). Образованието ѝ освен хармония, вокал, китара и кахон включва и фламенко-танц (на трийсетата минута от концерта ѝ на фестивала в Сан Хавиер по-горе). В момента е преподавател по вокални техники в престижния „Тайер де мусикс“ в Барселона, като изнася майсторски класове в Италия. На сцената Ана е естествена, музикантите от квинтета ѝ – безизкусни, но ефикасни (съпругът ѝ Роберто Фаенци е неин барабанист и перкусионист). Разликите със студийните изпълнения са осезаеми – както и трябва да бъде. Дори и в моментите на силно напрежение, като невключеното в албума танго “Volver” или в трагичния край на Алфонсина от друга аржентинска класика „Alfonsina y el mar“, са изпяти с финеса на джаз-дама, която дава възможно най-красивото отражение на живота в цялата му противоречивост.
