Някога Емил Затопек е бил най-обичаният спортист в света, много бегачи все още го смятат за най-големия олимпийски шампион на всички времена. Но през 1968 г. животът му се преобръща изцяло. Смелата му позиция срещу съветските танкове, които нахлуват в родната му Чехословакия, се обръща срещу него и благодарение на комунистическите власти изчезва от обществения живот. Днес той е почти забравен. И въпреки това неговата история все още е актуална и вдъхновяваща.
Двадесет минути преди полунощ на 20 август 1968 г. в Чехословакия нахлува огромна съветска армия. Докато хората осъзнаят какво се случва, вече 12 танкови, 12 мотострелкови и 2 парашутни дивизии влизат в страната. Чехословашката армия е ограничена до казарма. До края на 21 август 19 цивилни биват убити само в Прага. До края на годината броят на смъртните случаи става повече от 100. Пражката пролет след 20-годишна сталинистка тирания е превърната в това, което Александър Дубчек – новият първи секретар на комунистическата партия, нарича „социализъм с човешко лице“. Окупаторите се движат безмилостно, за да се самоутвърдят, заграбвайки Дубчек и ключови привърженици от партийните централи и опитвайки се да поемат контрола над медиите. Персоналът на Радио Прага е изгонен със стрелба. Но чехословашкото население отказва да бъде сплашено. Радиопредавания са правят от нелегални места; пътните знаци биват разрушавани, за да затруднят нашествениците да си намерят посоката. Най-волевите са на площад Вацлав, всеки сантиметър от който е превзет или от танкове, или от ядосани, скандиращи жители на Прага. Забележителна проява на патриотично единство. А шепата западни журналисти, които са на сцената, скоро разбират, че най-видимият символ на тази проява е оплешивяващ мъж, стоящ на пиедестал до статуята на Свети Вацлав, яростно осъждащ нашествието. Това е Емил Затопек – най-известният спортист на нацията. Всъщност по това време той вече е бивш спортист. Последното си състезание печели десетилетие по-рано, но остава икона на трудно описуем блясък. Лицето му е поставено на безброй пропагандни плакати и вестници, всеки чехословашки ученик знае за неговите триумфи. Не само неговите сънародници го идолизират – през по-голямата част от 50-те години на миналия век той е най-известният спортист на планетата, а присъствието му на тези протести е магнетично.
Емил е легенда. В разцвета на кариерата му през 50-те на планетата няма толкова известни хора. Неговите постижения на Олимпиадата в Хелзинки през 1952 г. са безпрецедентни (и остават ненадминати) – три златни бягания на дистанция 5 000 м, 10 000 м и маратон в рамките на осем дни. Но спортните му постижения са само част от историята. Неговият чар е това, което пленява хората. Като седмо дете на моравски дърводелец, той прекарва младостта си (и Втората световна война) в дисциплинарната индустриална школа на фабриката за обувки Bat’a в Злин. На 18 години установява, че има дар да тича бързо. Също открива, че редовното обучение предлага форма на бягство от потисничеството на нацистката окупация. И започва да тренира. Някои от тренировките му са с много високо ниво на изобретателност, дори леко маниакални. До момента на освобождението той е най-добрият бегач в страната. Присъединява се към новосъздадената чехословашка армия и бързо се превръща в един от първите офицери, приятелски настроени към комунистите. Той израства в голяма бедност и е твърдо вярващ в основните идеали на социализма.
През 1948 г. той заминава за първата си олимпиада в Лондон. Взима китара си, за да може да ухажва бъдещата си съпруга и свой съотборник Дана (тогава Дана Ингрова) с народни песни. Двамата са родени в един и същи ден – 19 септември 1922 г. В Лондон печели злато на 10 000 м и сребро на 5 000 м. В първия той изпреварва толкова много хора, че таймерите се повреждат, записвайки официални резултати само за първите 11 финиширащи. В последния маратон той прави незабравимо впечатление с героичен спринт в последната обиколка.
Емил Затопек има странен стил на бягане, спортните журналисти го подиграват години наред заради гримасите, хвърчащите ръце и усукания му торс. Той пропуска второто си злато с половин крачка и се чувства ужасен от провала. Рано на следващата сутрин Емил се изплъзва от комунистическите „остри очи“, които охраняват чехословашките спортисти. Взима Дана от спалното помещение, като изпълнява любимата им песен; след това сяда до басейна, за да ѝ покаже най-новия си медал. Докато ѝ го подава, го изпуска в басейна. Гмурва се, за да го вземе, но докато се облича, се появява директорката на училището. Какво вижда тя – гол чехословак и смутената му приятелка. Историята става широко известна.
Истории за Емил Затопек се носят от уста на уста. Например когато ръководството на чехословака се опитва да го изгони от церемонията по откриването в Лондон – страхувайки се, че ще получи топлинен удар в плачевно горещ ден, той протестира със запомнящо се красноречие: „Хората вкъщи ще ме питат каква е олимпиадата и аз ще трябва да им кажа, че не знам, защото съм седял на сянка“. Това, което обича да прави, е да се среща с хора. Разговаря с колегите си спортисти преди, след и дори по време на състезания. Ако не говори техния език, го научава, запомняйки речника страница по страница.
Олимпиадата в Хелзинки се играе по време на Студената война, като две отделни селски селища олицетворяват горчивото и ужасяващо идеологическо разделение на човечеството. Затопек прави повече от всеки друг, за да ги превърне в игрите на „помирението”, където спортисти и зрители на всички нации се събират и празнуват общото си човечество. И до голяма степен това се случва. Неговите ексцентричности са основна тема за разговор на игрите. Зрители и спортисти от цял свят обменят слухове за неговите особени тренировъчни процедури – навикът му да тренира в армейски ботуши, за да може на състезание да му е по-леко; или бягане на място с часове по време на дежурство; или задържане на дъха, докато не припадне; или да носи три анцуга един върху друг, докато върви през дълбок сняг. Бегачите и техните треньори се интересуват особено от системата на тренировки с голям обем на интервали, която той разработва. Експертите му се присмиват в началото, но в рамките на няколко години повечето бегачи на дистанции в света използват версии на метода Zátopek. Но нещото, което най-много вълнува хората, е неговата човечност. Всички си спомнят топлотата му, спортното му майсторство, спонтанната му щедрост. Той дава съвети и гостоприемство на млади западни спортисти, които идват да го видят. Той се отказва от леглото си в олимпийското село (комунистическото), за да го преотстъпи на гостуващ австралиец, който няма къде да спи. Кани друг неоторизиран посетител да тренира и вечеря с него. Подарява чорапите си на английския си съперник Пири. Споделя своите тайни за тренировки с всеки, който поиска – и в средата на надпреварата ще предложи думи за насърчение на съперниците си.
Всъщност най-известният му акт на щедрост е през 1966, когато той дава един от златните си медали на Рон Кларк – най-големият бегач на дистанция, който никога не спечелва златото. Той носи олимпийския дух в себе си. И винаги показва уважение и благородство на трасето.
Действията на Затопек през 1968 г. са характерни за неговия смел, импулсивен дух. Той е ентусиазиран привърженик на либерализацията на Дубчек. Осем седмици преди инвазията той и Дана подписват манифеста на либералите „Две хиляди думи“. След нахлуването на комунистите в Прага Емил и Дана Затопек не се крият, те излизат навън, за да видят какво се случва. Навсякъде има танкове и хора. Нисък ръмжещ звук, механичен и човешки, изпълва въздуха. Двойката тръгва бавно към площад Вацлав, където тълпите са най-гъсти. Някои викат, други удрят танковете с юмруци. Тогава хората започват да забелязват Емил, питат го какво мисли. А той им отговаря, че не трябва да се допуска руснаците да отидат на Олимпиадата.
Някои хора разговарят директно с войниците и ги питат на руски какво правят. Няколко войници отговорят, че са дошли да помогнат на чехословаците да се справят с контрареволюцията, която ги заплашва; други казват, че не знаят. Според неговия колега-реформатор Людек Пачман, шахматнен гросмайстор, през първата вечер Емил очевидно е доминиращата фигура. В един момент, според Пачман, Емил „се втурва към група съветски войници, обявява името и спортните си титли, а след това веднага ги призовава (на руски) да поговорят. Той се позова и на идеята за олимпийското примирие: древната традиция, че народите, желаещи да участват в Олимпийските игри, трябва да се въздържат от военни действия. Емил продължава да протестира, видимо и волно, седмици наред – дори след като Дубчек се поддава на непреодолим съветски натиск и подписва Московския протокол, като се съгласява да отмени някои от най-важните си реформи. Обвиненията на Емил за Съветите – „гангстерите на света“, отекват отвъд Желязната завеса.
Към 1969 г. старата комунистическа гвардия е отново твърдо контролирана. Онези, които подкрепят либерализма и осъждат инвазията, плащат висока цена. Някои ги вкарват в затвора; няколко се озовават в подозрително ранни гробове; повечето са просто премахнати от обществения живот. Фактът, че Емил се озова в трета категория, сигурно се дължи на западните спортисти и приятели, които организират демонстрации на „Затопек в опасност“ и пишат писма до правителството на Чехословакия, изисквайки уверения, че няма да му бъдат нанесени вреди. Съдбата му остава неприятна. Изгонен от армията и Комунистическата партия, а с новия си статут е почти невъзможно да намери работа. В крайна сметка му се разрешава да стане служител на сондажна компания, която търси вода и минерали в отдалечени части на селска Чехословакия. Той става част от малък, пътуващ екип, единият от който обикновено е информатор на тайните служби. Те не само работят заедно, но живеят заедно, спят в споделена мариготка или каравана. На всеки две или три седмици им се позволява да се приберат вкъщи.
Изгнанието продължава четири години и половина. Името на Затопек се изтрива от учебниците. Употребата му като пропагандна икона рязко престава. Той се справя с физическите трудности, но изгнанието и позорът го нараняват дълбоко. Той започва да пие много. Веднъж в близост до село Литомишъл местна жена изпраща по сина си малък подарък – парче пушено месо. Момчето остава шокирано от разколебаната фигура, която отваря вратата на маринготката. „Аз не съм Затопек-а, който познавахте“, признава Емил с бутилка в ръка.
В крайна сметка, след поредица публични капитулации на режима, за които дисидентското движение никога не му прощава, Емил получава разрешение да се върне в Прага. Но и комунистите никога не му прощават – той все още е предател на съветската кауза. Паметта му изчезва, дори когато е официално реабилитиран след кадифената революция от 1989 г. Сред твърдото ядро на бегачите по целия свят той остава своеобразен покровител на техния спорт. Но чехите и словаците до голяма степен загубват ентусиазма си към него. Така се отнасят със спортист, който не само издига страната си на световната спортна сцена, но го прави и с дружелюбност, която, по думите на австралийския треньор Пърси Черути, направи да „изглежда безсмислено, че понякога трябва да се мразим един друг“. Затопек завършва олимпиадите си така: „Бегач трябва да бяга с мечти в сърцето, а не с пари в джоба”.
