Бразилия далеч не е само самба и продължението ѝ, боса-нова. МРВ е събирателно за „музика популар бразилейра“ и там може да се сложи всичко, дори и движението на тропикалистите – естетическа опозиция на военната диктатура през 60-те, с лидери младите Каетано Велозу, Том Зе и Жилберто Жил, който преди години бе и министър на културата на Бразилия. От една страна е популярната „лека“ бразилска музика, от друга – ерудираната, но с примеси на психеделични звучности. Или накратко, електрическите китари заедно с беримбауто.
Алексия Бомтемпо е родена 15 години след разтурянето на тропикалията от диктатурата, когато Жил и Велозу след кратък арест емигрират в Лондон. Разбира се, едноименното парче на Каетано („Лондон, Лондон“) е част от репертоара на Бомтемпо, електрическите китари – също (“Chasing Storms and Stars”). Но нищо при нея не е случайно. Нито английският, на който пее повечето от песните си – майка ѝ е американка, която я е закърмила с Дилън и Ленън. Баща ѝ е бразилски импресарио, работил и с Каетано, и с другите сегашни големи. Неслучайно Алексия посвещава на Каетано втория си студиен албум „I just happen to be here”, където пее на английски неговите песни:
Последният ѝ албум “Suspiro” излиза в края на април 2020, в пълна изолация на местата, където е очаквано турнето ѝ. Парчетата в него са леки, все едно слушаш Бебел Жилберто и едновременно с това драматични, като на Мелъди Гардо. Албумът е баланс между плажните настроения и саунда на северния мегаполис (в последните години Бомтемпо живее в Ню Йорк). Изящна като фразировка, субтилна като изказ, Алексия като че ли сублимира най-доброто (не най-характерното) от двете си култури. Мъките и терзанията са зад нея – от “A little more blue” са минали осем години, от “Oh, Vampyre” – 3. Началото е със светли тромпетни тонове над боса-ритми: “I’m in love again”. Музикантите са и от Щатите, и от Бразилия, записът е на живо от студиото – ето как изглежда:
Всъщност, към групата не можем да не причислим и френския ѝ продуцент Стефан Сан Жюан (работил с Дейвид Бърн и Каетано Велозу), който също е и барабанист – видяхме го по-горе. В албума пее в дует с Алексия – естествено и двамата пеят на френски „Les Chansons d’Amour“. Елегантната ритмика носи с лекота наметката на тромпета със и без сурдина. Пианистът ѝ Витор Гонсалвеш е акомпанирал на Мария Бетаня и Ермето Паскоал, басистът ѝ Едуардо Бело е познат от формациите на Брад Мелдау, китаристът Гийерме Монтеиро – с Гал Коста и Бебел Жилберто, тромпетистът Майкъл Лиънхърт е бил част от „Стили Ден“. След относително дългия си престой в Япония, Алексия прави и едно парче на японски – подобни жестове са правили и велики групи като „Куин“ с „Тео Ториате“. И за разкош – две не-толкова известни самби на творци като Жоао Донато („Fim de Sonho“) и Жоржи Бен Жор („Eles Querem Amar“). Пост-тропикалията в своето куул изражение – сигурно е време за студена кайпириня, в случая – почти без захар.
