Роби е самотно дете, което отчаяно се бори за любов. Да, по пътя прави музика и пълни стадиони, но в края на краищата иска, както всички травмирани хора, да може да обича. На три родителите му се развеждат. Гледан е от баба си, която по-късно се превръща във вдъхновение за много песни. Вероятно най-лошото нещо, което се е случвало на Роби Уилямс, е да разбере, че може да пее. Защото когато някой може да пее, танцува или рисува, хората му се усмихват по-често. В някои случаи му ръкопляскат, понякога даже се снимат с него, карат го да се чувства специален и по-важен от останалите, които не могат да пеят и танцуват. И тогава, когато нямаш адекватно родителско тяло, което да те предпази от вниманието, а точно обратното – имаш майка, която те поощрява, става това, което става със самотните деца, които стигат до големите, самотни сцени.
Всички талантливи и смачкани деца минават през период, в който искат да надминат родителите си и цял живот умират от страх да не станат като тях. Разликата е, че при някои това наистина се получава. Роби Уилямс няма висока летва пред себе си. Няма нужда кой знае колко да надскача баща си – собственик на бар в идустриална Англия. На шестнайсет, даже и преди да е известен, той вече е повече, отколкото баща му някога ще бъде. Но това не е достатъчно. Майка му го кара да се запише на кастинг. По това време Роби не ходи на училище. Работи, за да преживяват с майка му и баба му. И страхът от това да останеш посредствен, вероятно го изяжда. Затова отива на кастинг. Взимат го в „Take that“, защото може да пее и танцува. И се открива нещо непознато за малкия град – целият свят е отворен. Ръкоплясканията са по-големи, а любовта си остава същата. Лесно е един тийнеджър да сбърка секс с обич, да сбърка алкохол с щастие, наркотици с радост.
На двайсет и седем вече няколко пъти се опитва да се изчисти от всичките си зависимости. Спиралата го е погълнала и самият той не знае откъде е започнало всичко. На европейското си турне е изтормозен. Преди всеки концерт си казва, че няма да излезе на сцената. Не чувства нищо. Не иска нищо. Не може да дава повече. Но въпреки това застава пред микрофона и изпълнява. Защото обратното е недопустимо. Обратното означава, че наистина няма любов, а това означава, че няма надежда. Никой не иска да знае, че няма надежда. Затова рядко се самоубиваме. Вместо това лека-полека отронваме трохи от себе си, не за да се намерим после, а за да изчезнем бавно и незабележимо. Роби Уилямс не се изчиства от алкохола. Нито от наркотиците. Защото като махнеш тях, оставаш сам с бездната на депресията. А тя не ти ръкопляска след всяка песен. Напротив, кара те да не искаш да пееш. Иска от теб да мълчиш.
А не се мълчи, след като цял живот са те карали да пееш. Затова не гледаш бездната в очите. Гледаш встрани и се правиш, че тя не съществува. Неглижираш я. Оправдаваш я с всичко друго, но не и с истината, че не знаеш как да обичаш. Зависимостите помагат. Те са нещо, за което да се хванеш. Когато махнеш едната – идва другата. Това вечно боричкане на повърхността дава усещане за свършена работа. Човек дори може да се убеди, че се бори с депресията. Роби, както много други музиканти, пее по време на най-тежките си моменти. Естествено, никой не подозира. Тъжно е, че една и съща история се повтаря толкова често, та се превръща в клише. Разбирам извратената логика на „депресията е продуктивна“, но Роби Уилямс не е Ейми Уайнхаус. В голяма степен, той нито пише текстовете си, нито композира музиката за тях. Няма нужда от болка, за да пее. Има нужда от любов и гласни струни.
В последните години Роби Уилямс има резиденция в хотелите на Лас Вегас – последната спирка преди да изчезнеш от големите сцени. Това може и да е добре за него, а може и да е краят му. През лятото на миналата година той успя да събере двамата си родители на едно място за първи път от четиресет и пет години насам. Те го слушаха как пее и му ръкопляскаха, даже се снимаха с него.
