Ако сте почитатели на филмовата класика „Казабланка“ от 1942 г., то най-вероятно винаги тайно сте си мечтали да посетите този така екзотичен и придобил покрай филма романтичност град. Е, в такъв случай по-скоро трябва да се запътите към декорите на Холивуд, защото точно там са снимани всички сцени. Истинската Казабланка си остава завинаги на един океан разстояние от кино класиката и именно за нея ще ви разкажем сега, без декори.
Африка е екзотика, Мароко е екзотика, а Казабланка е нейната „бяла къща“. Неслучайно тя е станала обект на вдъхновение за толкова много артисти. Увековечена е на лента, възпята е в песни. Или сърцето, или любовта на изпълнителя по някакъв начин винаги остават там – в Казабланка. И въпреки че днес градът е най-големият и модерен град на Мароко, той е една чудновата смесица от бизнес, модернизъм и мароканска традиция, а неговата история е основната му притегателна сила.
Казабланка в пурпурен цвят
„Анфа“ днес е едно от предградията в най-старата част на Казабланка. В миналото обаче точно тя е била началото на този цветен метрополис. Представлявала е малко селище, основано от берберите около 10 в. пр.Хр. В древната история на това африканско място оставят отпечатъка си умелите мореплаватели – финикийците, които го използвали за пристанище за своята процъфтяваща търговия, и, разбира се, римляните. През 15 г. пр.Хр. последните основават там търговското пристанище „Анфус“. За римляните то било от изключителна важност, защото ги свързвало директно със забулените в мъглявината на океана „Пурпурни острови“ (Iles Purpuraires). Те взимат името си от цвета на морски мекотели, които живеели в океана, обливащ бреговете на островите. Това бил вид хищен морски охлюв, от който римляните добивали боята, с която оцветявали пурпурните тоги на своите славни сенатори. Така ги обличали във величие, защото пурпурният цвят в древността е бил символ на абсолютната власт. През 1950 г. на тези острови са открити артефакти, които са били използвани именно за направата на тези багрила.
И въпреки че границите на Римската империя са били на няколко километра северно от Анфус, селището е било причислено към империята. Или поне до 5 век, когато вандалите завладели северозападните африкански владения на вече залязващата Западна Римска империя и разрушили всички нейни търговски връзки. Така или иначе пурпурното вече не им било нужно – властта си отивала.
Португалци и пирати
През 7 век римското пристанище Анфус вече се превърнало в „Анфа“ („хълм“) – новото установено кралство на берберите, останало независимо до 1068 г., когато друго берберско племе – Алморавидите, завзело Анфа.
И така, след известно редуване на берберските племена, Анфа попаднала в ръцете на португалците, защото в началото на 15 век, ставайки отново независима, пристанището ѝ се превърнало в безопасен подслон за берберските пирати. Именно това накарало португалците, начело с Афонсу V Африканеца, през 1468 г. да нападнат Анфа. Това било един вид компенсация за разрушителните пиратски нападения над португалския бряг. От руините на града през 1515 г. португалците създават нов град и го наричат Casa Branca („бяла къща“). Една бяла къща на брега е била ориентира на португалските моряци, за да открият земите на Анфа. Или поне така се вярва.
Две имена, едно значение
През 1755 г. опустошително земетресение разрушава Casa Branca и най-накрая принуждава португалците да я напуснат. Ето че градът за втори път е вдигнат от руините. През 1770 г. Султан Mohammed ben Abdallah възстановява града и го кръщава Дар ел-Бейда, което е арабското значение на „бяла къща“. След като десетилетие по-късно испански компании се установяват там, градът взима и испанското име Casa Blanca (Казабланка), като и до ден днешен си остава с две наименования – арабското и испанското. Верен на името си днес градът е красива смесица от преобладаващи бели сгради.
В началото на ХХ в. Казабланка е колонизирана от французите до 1956 г., когато Мароко печели своята независимост. По време на Втората световна война градът се превръща в стратегическо пристанище и мястото на провелата се легендарна Конференция в Казабланка, чиято цел са тайни преговори на Съюзниците срещу Германия. Това я превръща в един сложен град, важен в едно сложно време. Точно тази сложност на Казабланка, която се превърнала в истински кръстопът на политически бегълци, шпиони, френска съпротива и участници във войната, е в основата на филма „Казабланка“.
Казабланка днес – в кафенето на Рик
По-голямата част от лентата се развива на фона на „Rick’s cafe“, където отчаяни бежанци търсят собственика Рик, за да им даде мечтаната американска виза и да се спасят от бомбардировките в Европа. В продължение на много години почитателите на филма са издирвали прочутото кафене из улиците на Казабланка без да знаят, че то е било просто декор в студиата на Уорнър Брадърс.
През 1998 г. Кати Кригер се мести в Казабланка като дипломат към Американското посолство. Тя също търси кафето на Рик по улиците на града, но не го открива. След няколко години в САЩ се случва атентатът от 11 септември и тя решава, че е време за друг тип дипломатическа дейност. Кати иска да докаже, че може да се прави бизнес в мюсюлманска страна и че Мароко е различно. Остава в Казабланка, напуска дипломатическата си работа и купува типично мароканско имение. То има нужда от пълна реконструкция. И я получава. През 2004 г. врати отваря „Rick’s cafe“. Толкова автентично, че е възможно да чуете пианото да свири отличителната за филма мелодия „Как лети времето“ и да си представите как Хъмфри Богарт (в ролята на Рик) слиза по стълбите, а Ингрид Бергман (като Илса) влиза за първи път през вратата.
„Божият трон е над водата“
В Казабланка няма голямо изобилие от запазени древни монументи, които отразяват мароканската традиция. Този по-исторически облик обаче определено е запазен от нейната най-известна забележителност – джамията „Хасан II“. Това е най-голямата джамия в Африка и една от малкото, които допускат посещения от немюсюлманско население. Високото ѝ 210 м. минаре, до скоро първо в света по височина, се извисява на брега, над водите на Атлантическия океан, защото според Корана „тронът на Аллах е бил построен върху вода“. За да бъде предпазена джамията от суровите понякога вълни на океана, са построени големи вълноломи. На върха на минарето има лазер, който вечер осветява посоката към Мека. Въпреки че планът за построяването ѝ е бил доста амбициозен и е трябвало да бъде построена в периода 1986-1989 г., е била завършена чак през 1993 г. – 4 години след 60-ия рожден ден на крал Хасан II. Джамията е една красива и необикновена комбинация от ислямска архитектура, марокански елементи и модернистичен привкус. Това я превръща в огледало на самия град, който е смесица от същите разнородни съставки.
„Бялата къща“ на Мароко продължава да привлича хората и да ги кара да я опознаят. Дали почитател на кино класиката в търсене на емблематични локации и изследовател на мароканските традиции, или любител на мегаполисите, вплели в себе си двете лица на един град, всеки може да намери нещо в Казабланка или да остави нещо там. Според повечето посветени на нея песни, това ще е я сърцето, я любовта.
