Във време, когато концертите са в неясно бъдеще време, а мейджърите отлагат лансирането на поредните си звезди със звездни бюджети, пред истинските артисти няма кой знае какъв избор. Или очакват подкрепа от съсловни организации, държава, или рискуват и очакват такава само от тези, които наистина ги ценят и въпреки липсата на физически носител (албум, билет за концерт), рискуват с поредната си продукция. Една от малкото стойностни премиери напоследък е на „Мистериите на Българските гласове“ с обичайната им в последните години гостенка Лиса Жерар. Музиката се слуша на един дъх – както е и изпята. Албумът е формат „екстендед плей“ – средно между сингъл (задължително с нещо ново – в случая „Зайди слънце“ и лонг плей. От шестте парчета, заглавните “Shandai Ya” – “Stanka” са в нови версии, в сравнение с познатите от предния им албум, за който си говорихме преди година и нещо. С този албум те бяха на едно дълго европейско турне, където имах щастието да ги гледам и да си поговоря с тях минути, след като бяха слезли от сцената. От това турне е включен и концертен запис от Варшава („Rite of Passage“):
ата
Срещата ни е в края на пролетта на 2019 в Кутанс (Нормандия). Обичайните опашки преди концерт започват малко под Катедралата и се спускат на стотина метра надолу към пунктовете за контрол. Опашката този път е за мистерии. Питам хората към средата защо са там. „И за Мистерията, и за Гласовете“. Да, познати са им от години. Какво очакват от концерта ли? „Да се пренесем на друго място!“ Без да искат са направили каламбур (voyage depaysant – des paysants), извиняват се – пътуването в звуци не е „пейзанско“. Е, нали живеем в глобално село! Отдавна никой не се впечатлява, че традиционни и нови звучности съжителстват на една сцена, всички сме в джаза. И все пак, наблюдавам реакциите им след всяко инструментално соло в интродукцията, след бийт-бокс импровизациите на Скилър в средата, след „Дилмано Дилберо“ на биса. Един от малкото моменти, в които се чувствам горд българин сред море от франсета. И не толкова заради езика, който ме свързва с артистите, а заради уникално-универсалните им търсения и послания.
Появата им на световните сцени преди десетилетия бе старателно „полирана“ от Марсел Селие, който бе специалист в тази област – да си спомним и колаборациите му с Георге Замфир. Сега музикалните реалности са други, но честният подход не може да мине незабелязан и неоценен, макар и от т.н. „квалифицирано малцинство“, каквото сме в световен мащаб. С представителите на три поколения в състава и мениджъра и продуцента им Бояна Бункова седим пред бутилка сидра, правена нарочно за фестивала и темата за корените и плодовете си идва от само себе си. Интересно им е какво са ми казали някои от зрителите след концерта. Не ги разочаровам: „езиковата бариера хем я имаше, хем я нямаше – емоцията ни зарази без да се усетим“, „традиции и модерност – не като изненада, а като прекрасно изпълнение, знаех ги отдавна, но присъствието на добри джазмени с тях ги направи още по-впечатляващи“. Зададох им и въпросите, които повечето от зрителите ми споделиха – дали са чули тези песни от майките си и на колко гласа са пели.
Мария Лешкова е на годините на хора. За нея всичко започва с желанието българската музика да се постави в контекста на европейските певчески традиции. „Пеем многогласно, защото това е задачата, която ни е дал композиторът. Претърпели сме голямо развитие, за да можем да изпълняваме сложни творби с голямо предизвикателство. “Питам я дали това в момента е нещо като версия 2.0 на „Мистериите“. „Навремето живеехме в затворено общество и българската държава не позволяваше на световните творци да се доближат до нас или стриктно ги следеше“.
Връщайки се към възраждането на идеята, Диана (представител на най-младото поколение, част от „Оратница“) отдава дължимото на композитора Петър Дундаков, който по това време вече е работил с част от певиците в други проекти. „Започнахме с няколко песни и всяка от нас предлагаше нови. Направата на албума отне две-три години, всичко си идваше постепенно на мястото, творческият процес бе доста дълъг – бучимишът не избуя изведнъж“. Тук вече идва и ролята на Бояна Бункова и „Шуберт Мюзик“, които застават като издатели и промоутъри зад проекта. Даниела (част от Ева квартет) се включва също: „сега нещата се случват по-лесно, включително с добрите джазмени (Жоро Дончев, бас и Митко Семов, ударни), към които смело можем да добавим и кавала на Коста Генчев и гъдулката (а ла Грапели според един френски критик) на Христина Белева. Бояна добавя: „чуждестранните ни партньори искаха да не е само български проект и така стигнахме до Лиса Жерар, която е била голям фен на хора и доста е била повлияна в творчеството си от тях.“
„Ние искаме винаги повече от публиката, колкото и различна да е тя“ – добавя Мария. „И ние се усъвършенстваме в музиката, която правим, публиката ни помага, тя ни стимулира, иначе другото би било щампа да повтаряме все едно и също и да искаме зрителите да са еднакви. Например композиторът ни даде други измерения на обичаната от цяла България „Заблеяло ми е агънце“ и ние я видяхме по различен начин.“ „Мелодията е същата, но хармониите са обогатени и я адаптират към състава. А инструменталистите внасят импровизаторския момент“, допълва Бояна.
Провокиран ли е Петър Дундаков от изпълнителите? Според Мария, неговите задачи дават възможност за надграждане, всеки оставя част от себе си в музиката. Включително и публиката. „Тази тук бе изключително музикална, не бяха дошли да си разтоварят емоциите, усещахме ги как постепенно се потапят в музикалната ни атмосфера“. Дори ги изненадва колко добре разбира нещата без да си има понятие от езика. Особено в дуетите-закачки, когато чисто интуитивно се усеща за какво става въпрос. Според зрителите, например еротиката в „Дилмано Дилберо“ е била много фина, почти неуловима.
Следващият концерт е в Барселона, където са се изявявали и други българи с „Грами“ – „Новите български гласове с Арканхел. „Прекрасно е, че има и други българи с такива големи награди, много им се радваме.“ – споделят първите родни носители на световното отличие. „Най-хубавото е, че става дума за отворени проекти, ние също се стремим към това“ – признават по-младите в хора. И отново с благодарност към всички, които помагат това да се случи – „в България в момента трудно се прави музика“. „Ние не сме това, което в България се разбира като комерсиално. Но има все повече хора, които си дават сметка, че сме на прав път. Предпочитаме да правим изкуството по начина, по който го разбираме. Може в България да нямаме тази популярност, която би трябвало, но хората по цял свят ни познават и разбират, това е много по-важно, нали никой не е пророк в собствената си страна.“ – единодушни са моите събеседнички. „Целта ни е не ние да се доближим до улицата, а улицата да я доближим към нас.“ – отсича Мария и за мен това казва всичко.
