Има два вида големи спортисти. Едните са като Марадона, Агаси, Баркли и Стоичков. Те са подвастни на емоцията. Тя ги зарежда. Тя ги движи. Те искат да убият съперниците си, не да ги победят. Умират в играта си и му мислят след това. Има и други – Федерер, Фелпс, Роналдо. Те не са толкова играчи, колкото методи. Хора превърнати в машини, поели по пътя към преследване на перфектното. Хора, за които съперникът не е толкова важен, защото знаят, че ако правят всичко, което трябва да направят, те ще победят. Не показват емоция. Пречи им. Разфокусира ги, вади ги от метода. Стават неполезни и неефикасни. И двата вида са велики, просто пътищата им са различни.
Нолан е от вторите. Той е най-точният и прецизен режисьор на нашето време. Знае какво иска, как да го постигне и просто го прави. Филмите му са церебрални и в тях няма грешки. Никога. Работи добре с абсолютното, защото не е лично. И бяга от личното, защото не е абсолютно. Работи перфектно с понятието свобода, но ако трябва да разкаже личната история на затворник, ще му липсва нюанс. Показва нещата такива, кавкито трябва да са по принцип. И го прави безупречно. Защото така е учен. Той е свръхчовекът в киното, но не от амбиция. Федерер няма какво повече да печели, но продължава да играе по същия начин. И така ще научи учениците си. Защото хората вярваме в това, което ни се е случило и казваме, че правилният начин е именно този, по който ние правим нещата. Нолан е педант и сврхконтролиращ режисьор, защото това знае.
На седем вече знае, че ще прави филми. Защото баща му прави филми. Вярно къси и изцяло пълни с продуктово позициониране, но за малкия Нолан рекламата е филм, който е направен от баща му. Живее заможно и не му трябва само да си представя. Вкъщи имат камера и когато си на седем, това е всичко, от което се нуждаеш, за да правиш кино. Използва играчките си, за да ги снима. Играта му се документира и така се превръща в друго. Удовлствието не идва по време на играта, а след нея, когато покаже лентата на баща си. Това се превръща в свръхидея и вече е начин на живот. Пътят му е начертан и от него се иска само да го следва. Не учи в кинофакултет, това го знае и няма нужда да го учи. Въпреки това записва литература в Лондонския университетски колеж, защото там имат добри камери. Този прагматизъм е дразнещ за феновете на Марадона, но носи неописуемо приятно усещане за тези на Федерер.
В колежа се запознава с жена си, която иска да бъде продуцент и за него това е прекалено хубаво, за да е истина. Двамата все още са заедно имат четири деца и не говорят публично за личния си живот. В тези ранни години можем да видим експерименталния период на Нолан. Режисьорът без бюджет прави неща, които трудно може да повтори с милиони долари. В няколкото късометражни филма, освен огромен талант и майсторство, си личи и неразбирането на човешката интимност – нещо, което по-късно ще се научи да замаскира. После прави ноар на име „Following“, който методично е сниман с 3000 паунда всеки уикенд в продължение на година. Филмът е страшно добър и за първи път се вижда стила му. Печели награди от няколко фестивала и оттам към „Memento“ и Холивуд.
Повечето му филми са с отворен край. Не защото не може да ги завърши, а защото не иска да е лично. Оставя зрителя да се занимава с края, защото той не е важен. Важна е идеята зад него. Идеите са вечни и трудно се оспорват, ако са общовалидни, каквито са неговите. Преди няколко години фенове се бяха събрали пред болницата, където лежеше Марадона след поредния си инфаркт, за да му предложат сърцето си. С Федерер това няма да се случи.
