В миналото Стивън Кинг е имал навик – всеки ден, когато е в лятната си къща в Западен Мейн, да се разхожда по шест километра и половина сред природата. Здравословен навик, особено след половин живот, изстрадан в сянката на депресията и зависимостта (и то не тази към писането). Вече победил тези демони, този навик изглежда като добрия дневен пазач на здравето в живота му. Този навик едва не отнема този живот.
Когато Стивън Кинг е дете, често страда от възпаления на ушите. И често се озовава на кушетката в кабинета на доктор Уши Нос Гърло, или както той си е мислел, че се нарича – „ушиноз“. Първият път на тази кушетка той вижда как докторът подготвя игла, „дълга, колкото линията в училищната му кутия“ и чува думите: „Не се бой, Стиви, няма да боли.“ Лъжа. Без да брои последвалите няколко пъти на докторската кушетка и все същата игла, предназначена за ухото му, Стивън Кинг казва, че такава болка ще изпита само още веднъж през живота си.
Когато той тръгва на ежегодната си разходка сред природата на 19-и юни 1999 г., болката от детството е отдавна зад гърба му. Авторът на ужаси не предполага, че с него ще се случи нещо, което спокойно може да е излязло от история в някоя от книгите му. Дори напротив. За него денят е щастлив – трите му пораснали деца и едното му внуче са на гости. И след неговата задължителна здравословна обиколка, всички заедно ще отидат до близкото градче на кино. Очертава се приятна вечер. Разходката му се състои от пет километра черен горски път и километър и половина по шосе №5, виещо се из гората. Той винаги върви по банкета в посока срещу движението. Върви на север.
Първият разказ, който Стивън изпраща за публикуване, е към кратко просъществувало списание за научнофантастични филми. Вече не помни името на разказа, но помни, че това е първият му отказ. Тогава е на тринайсет. Това няма да е единствената му отхвърлена творба, ще има още много.
И понеже майките вярват в мечтите на децата си, но с едно наум, точно както неговата е вярвала в това, че може да стане писател, го е насърчила все пак да вземе диплома и да има професия. За всеки случай. Не, че не вярва. И той го прави. Завършва колеж по педагогика и излиза от него, стиснал дипломата си за учител със същия сляп ентусиазъм, с който „златен ретривър изскача от езерото, стиснал в зъбите си мъртва патица.“ Това е негово лично сравнение. Защото дипломата му ще се окаже точно толкова мъртва за него, колкото и тази патица. Душата му на писател няма да го остави на мира. И слава Богу! Защото на въпроса „Ако не бе станал писател, тогава какво?“, той отговаря, че най-вероятно е щял да умре.
Същата тази душа обаче крие, разбира се, и тъмната страна на артиста. Когато Стивън Кинг се напива за първи път, е на деветнайсет и е толкова отвратен от последиците, че заявява, че няма никога повече да се напива. Мисли си, че „само един побъркан мазохист би превърнал пиенето в доживотен навик“. И тъй като много години след тази случка той и за миг не се откъсва от питието и кокаина, това го превръща в побъркания мазохист, който, въпреки всекидневното опиянение на съзнанието си, успява да напише едни от най-големите шедьоври. Удоволствието и радостта от писането, иронично – най-големият му стимул за живот, – уви, е било дълбоко удавено в непрестанния водовъртеж на опиатите. А те варират от алкохол и наркотици до ксанакс, сироп за кашлица и дори вода за уста. В тази абсурдна и тъжна комбинация от вещества, той не помни да е написал един от най-известните си романи „Куджо“. Знае, че го е написал. Просто не го помни.
С много помощ от роднини и приятели осъзнава, че има проблем. Най-много му помага обаче неговото съзнание, което тайно, или не толкова, е описвало живота му толкова дълго време на страниците на романите му. В много от творбите му присъства образът на писателя алкохолик. Проговаря най-вече романът му „Мизъри“. Лудата медицинска сестра Ани Уилкс, която държи в плен в къщата си писателя Пол Шелдън, не е нищо друго, а метафора на неговата зависимост и страхове, а окованият Пол е самият той. Нуждата от помощ е осъзната и приета.
Докато Стивън Кинг върви по банкета на шосе №5, срещу движението от другата страна го задминава кола. Пътят се изкачва леко нагоре и за известно време видимостта е ограничена. Шофьорката на колата забелязва идващия на зиг-заг светлосин минибус и се обръща към своя спътник: „Зад нас вървеше Стивън Кинг. Надявам се този с микробуса да не го блъсне.“
След секунда шофьорът на микробуса си мисли, че това, което е ударил е „малка сърна“. Кинг се събужда и отново изпада в безсъзнание множество пъти. Всичко е толкова объркано, размазано и болезнено. Почти като времето, в което е живял в опиянение. И ето я болката, която той сравнява с тази на кушетката при доктор „ушиноз“. С иглата, голяма колкото училищната му линия. И сега, когато се налага да го интубират, за да може да диша, докторът също го успокоява: „Ще те заболи малко, като от убождане.“ От детския си опит знае, че това е лъжа. Ще боли.
Месеците след инцидента са тежки. Възстановяването – бавно. Тялото му е било потрошено. Само защото шофьорът на вана се е занимавал с кучето си, когато е блъснал писателя. Той е имал множество пътнотранспортни произшествия. А иначе е бил тръгнал към магазина да си купи няколко шоколадчета „Марс“. Кучето му се казвало „Куршум“. Вкъщи имал друго на име „Пистолет“. Персонаж, достоен за роман на Стивън Кинг.
Въпреки всичко, писането ще спаси отново Стивън Кинг. Макар прикован дълго за инвалидна количка и съпътстван от постоянна болка, той бързо се връща към работата си. Осъзнава, че тя е неговият живот и за да продължи да живее, трябва да продължи да пише. И това прави до днес.
