Някои са родени с талант. Докоснати отгоре и оставени на произвола, да се провалят както преценят. Някои са родени само с амбиция, която често опровергава идеята за изкусно правене на нещо. Някои са родени с късмет, който може да ги заведе до някъде и после всичко свършва с липсата му. Някои са родени в скука и оставят празното пространство да се запълни с продуктите на други. Някои са родени с фантазия. Някои са родени, за да разказват за тях. Някои се опитват да правят нещо ново, а някои са разбрали, че няма смисъл в това. Тарантино е всички изброени. Дори тези, които си противоречат.
Майсторите на самурайската катана започват всяка изработка като удрят стоманена пръчка, докато не изострят върха ѝ. От силните удари върхът се загрява и с него те палят лист хартия, служещ за запалване на пещта, в която ще се топи стоманата.
Тарантино не е най-великият режисьор, ако изобщо може да съществува такава графа в категоризацията. Това, което е той, е енциклопедия. Абсурдно е колко много е гледал. Гледал е как техните се развеждат, когато е на три. Защото майка му се е омъжила, само за да се еманципира от родителите си. Гледал е как се мести в Лос Анджелис. После е гледал как се мести обратно при баба си и дядо си. После е гледал как се мести обратно в Лос Анджелис. Как майка му се жени за втори път. И там някъде е спрял да гледа. И по-добре, защото ако беше продължил, може би нямаше да говорим за него. Тарантино спира да гледа живота някъде на дванайсет и започва да гледа филми. Те не са както е наистина. Там е друго. Лесно е. Всичко завършва както трябва да завършва. И колкото повече филми гледа, толкова повече светът започва да прилича на тях и двете неща се оплитат по толкова сложен и абсурден начин, че изобщо не му прави впечатление, когато го диагностицират с Хочкинов лимфон и го лекуват, докато той гледа филми.
На петнайсет отново живее в Лос Анджелис. Напуска училище и започва да работи там, където се прожектират филмите. По-скоро порно филмите. Известно време къса билети в еротично кино, докато не намира работата, която ще го направи това, което е. В продължение на пет години работи във видеотека. Вероятно е изгледал всичко, което са имали. От големите блокбъстъри, през спагети уестърните до японските гангстерски филми от седемдесетте.
В изработката на катаната стоманата, която е ръчно избрана от майстора, се прегъва веднъж по ширина и веднъж по дължина. Кове се и се връща в пещта, за да се прегъне пак и пак, и така точно дванайсет пъти. Благодарение на това всички нечистотии в стоманата излизат на повърхността и оставащото е най-чистият продукт. В течение на този процес металът придобива собствен „десен“, става уникален и така може да се различи от всички останали мечове.
Това, което прави Тарантино велик, е че взима всички филми на света. Преглежда ги и от тях избира онова, от което има нужда. Сгъва го веднъж по ширина, после по дължина. Оставя есенцията и я вкарва във филм, който е изтъкан от още стотици такива мотиви. Резултатът е нещо неопределено и уникално. Течение в киното, което не може да бъде повторено, защото всеки опит води до нещо ново, което отрича или имитира старо. Всеки краде от всеки, въпросът не е защо, а как, е казал Пикасо за талантливите и великите. Тарантино е последният писък на американския постмодернизъм. Той ще умре с него и след това ще се роди нещо пост-пост-постмодерно, което вероятно ще вземе много от Куентин. Можете да не го харесвате, естествено, но не можете да го игнорирате. Тарантино е навсякъде.
След като самурайският меч е полиран, майсторът се подписва на него. Първо слага името си и датата, а след това името на човека, за когото е изработен мечът. По подобен начин, ако препрочетете някой от сценариите на Тарантино, в началото ще видите неговото име и датата, а след това имена на режисьори, които са го вдъхновили за определения сценарий.
