За да станат нещата още по-завързани, ето още две подробности около проекта „Piaf do Brasil”. Началното му парче „A Multidao“ е адаптация на познатото на франкофоните „La Foule“, която е ни повече, ни по-малко от преработената от Пиаф аржентинска мелодия в ритъма на чилийски валс “Amor de mis amores”. Авторът на проекта, Никола Сон, пък е парижанин от… арменски произход.
Живял дълго време в Рио и в Сао Паоло, той поема като свои всички бразилски ритми. С помощта на поета-журналист Игор Рибейро, текстовете, познати ни от Пиаф отиват в други измерения. Разказват се бразилски места, използват се бразилски инструменти, пеят детски хорове. Там е и силата на аранжора Даниел Монтес.
За да бъде забавлението прозрачно-леко, по бразилски се налагат няколко уточнения. Първо, тонални. Високите драматични тонове на Пиаф, заедно с цялата оркестрация са снижени и омекотени. После – адаптациите към любими места, превръщащи парижкото небе в слънце над Ресифе, който по думите на сегашните изпълнители, е бил сред първите бразилски градове, приели парижкия стил и начин на живот. Така стигаме до превръщането му в болеро, това на „Не съжалявам за нищо“ в шоро, на „Падам“ – в кариока-фънк, на „Милорд“ в танц а ла Фред Астер под заглавието „Venha pra Ca, Amor“.
Може би фактът, че албумът се появи докато се наслаждавах на танците на кариоките в клубовете под акведукта на Рио и се възмущавах на лошото озвучаване на премиерата на албума на Моасир Лус в „Сирко Воадор“ ми помогна при потапянето в тази сладка като кайпириня атмосфера. И ако Пиаф е била впечатлена от парчето, с което започнахме, слушайки го в монументалния театър „Колумб“ в столицата на съседна Аржентина, то днес именно нейната чувствителност е послужила за отправна точка в „присвояването му“ от не по-малко красивия Рио де Жанейро. Защото музиката е именно това – колкото и привидно да е далечна, тя ни свързва неведомо – и българските, и италианските композитори от шейсетте, са в плен от босата и създават прекрасни свои творби, вдъхновени от нея.
Днес, когато няма водещ стил и именно добрият вкус отличава вечната музика от търговските еднодневки, проектът „Пиаф до Бразил“ не е поредната дъвка за уши с тропически подсладител, а зрял подход към сериозен репертоар – за жалост, недостатъчно експлоатиран с едно-две изключения от джазмените още от времето на Луи Армстронг („Животът в розово“).
