„Бийтълс“ са причината да стана китарист – обича да казва Ал ди Меола. В 2013 им посвещава албума “All Your Life”, който започва с разкошна фламенко-версия на “In My Life”. Целият албум е в постоянна ротация в „Дуенде“ още с излизането си. И не само заради разработките, които отдалечават крайния резултат от това, което се разбира под „кавър“. Нищо чудно, добрите джаз-импровизатори нерядко си служат само с основа, мелодия, към която в определен момент намигват, като променят ритъм, дори структура, да не говорим за инструментариум. И ако всичко това присъстваше с ненадминато чувство за мярка в първия цялостен досег на Ал с „Великолепната четворка“, седем години по-късно „рецидивът“ доказва, че „равнината от върхове“ сега е дори надмината.
Неслучайно в заглавието е това не много свирено и разработвано парче. Едни от най-интересните и почти неузнаваеми достижения на Ал са именно подобните му “Mother Nature’s Son” (за което е ставало дума в представянето на демото от Ешър), “Your Mother Should Now”, “I’ll follow the sun”, да не говорим за детинското финално “Octopus’s Garden” (гласът е на 3-годишната му дъщеря). Акапелите, духовите и ритъм-китарата разиграват неподозирани преходи, обрати и заедно с останалите инвенции ни водят към едни въображаеми простори, където със сигурност авторите, дори и от отвъдното биха се чувствали вместо на пиедестал, на свобода, каквато рядко са имали, особено на сцената, от която се отказват заради невъзможността да музицират под изцепките на фанатизираните си зрителки.
Обичният от нас китарист, за когото няма тайни нито в супертриото с Джон Маклафлин и Пако де Лусия, нито в Мароканските му фантазии, включва и табла в “Norwegian Wood” (Харисън сигурно се усмихва там горе на автора Ленън). Неслучайно Ал ги нарича „първата фюжън банда“ и в реинкарнацията си в тях изповядва дуалността „простота-комплексност“. Кариерата му започва в момента, когато те свършват тяхната съвместна. Половин век не е нито много, нито малко за равносметка – творческа, житейска. И в двете балансът е в полза на новаторите и търсещите личности като Ал и неговите (а и нашите) младежки кумири. От корицата (римейк на тази на албума „Рокендрол“ на Джон Ленън от 1975) до електрическите фурии и акустичните балади под пръстите на Ал, всичко е вярно, но не и верноподаническо „следване на слънцето“.
„Вечните ягодови полета“ са превърнати в симфония с индийска метрика, „Вчера“ е по-скоро испанизирана балада (в интрото), която преминава след първата минута с променена тоналност в наполитанска канцонета, но без излишен патос. Вместо кода, усещането е като за лунна светлина, която прониква като единствен свидетел на нечия минималистична интимност в забавен каданс. „Хей, Джуд“ успешно превръща вокалните хармонии във виртуозни китарни арпежи с малко общо с оригинала. Ритмичните преобразувания на основната тема на “I’ll follow the sun” преливат в тромпетни сола като хоризонт на залез.
Малкият щрайх в началото на “Till there was you” категорично не прави от парчето фон за зъболекарска приемна, както настояват някои американски колеги (или може би да – ако става дума за тази на д-р Цанев, автор на предаването „Сириус“ от началото на века). Овърдъбнатите китари също не са различни от това, което Ал може да даде на живо и внушенията парчето да е било останало в кошчето на монтажната са доста злонамерени. Преливането в предпоследнота сериозна балада “Here, there and everywhere” е неусетно, както и самата тя. За 45-секундния финал вече ви казах – да, детски, което значи – с поглед към бъдещето.
