Всичко е движение. Всичко е направено да не бъде вечно и всичко в някакъв момент ще умре, за да живее произведеното от него. Всичко тече, най-вече в изкуството, най-вече в модата. Една година там се равнява на десет за обикновените хора. Една колекция е повече от няколко месеца труд и ушити скици. Рядко осъзнаваме, но модата е книгоразделител. Показва ни докъде сме стигнали. Само, за да се преместим малко по-напред и така, докато не свърши книгата. Докато историята не приключи. И после идва нова книга, но разделителят е същият, върши една и съща работа. Без мода се повтаряме без развитие. Не стигаме доникъде. Не става въпрос само за дрехи, идеите също имат трендове, разговорите, любовта, омразата, всичко следва мода. Дрехите са просто по-буквални.
Върджил Абло не е първият в нищо, ако говорим за мода. Но това не го прави неважен. Напротив – да си поредният понякога е по-трудно. Имаш повече отговорност, трябва да се доказваш, да си по-добър от предшествениците, за да не летиш „под радара“. Всяка висша мода идва от обикновените хора. Все пак никой бог не е правил дрехи и аксесоари. Върджил е навсякъде около вас. Децата ви, приятелите ви, съучениците, домашните любимци. Не всички носят Off_White или Louis Vuitton, но всички носят модата на Върджил Абло. Както всички носеха Томи и Ралф, без да знаят. Както всички са носели всеки голям дизайнер, без да са знаели. Малко са дизайнерите, които променят световния външен въд. Върджил е поредният.
Роден в къща на шивачка и мениджър на компания за бои, Върджил изглежда няма голям избор освен да съчетае родителите си и да стане един от най-влиятелните хора на века ни. Расте в Чикаго в края на 80-те, което само по себе си помага за перфектната креативна буря. По това време Чикаго се превръща от голям град в световен център благодарение на масивните емигрантски вълни от Източния блок и феномена Майкъл Джордан. Градската среда е неконкретна, претъпкана от всякакви хора и тенденции. Идеите са други, нови и нестандартни, и когато си социално и емоционално интелигентен, лесно можеш да ги интегрираш в себе си. Истината е, че Върджил е станал дизайнер и иноватор много преди да завърши архитектура или да го вземат на стаж във „Фенди“ заедно с Кание Уест, много преди да стане художествен директор на мъжкото облекло в „Louis Vuitton“. Големите създатели нямат нужда да работят нещо двайсет години, за да станат майстори. Майсторството е за тези, които не са пипнати от бога, то е за тези, които противно на всичко работят. Тези като Върджил са готови преди да са нарисували и една скица, защото имат някаква концепция за живота.
Тази концепция е проста – съчетаваме ниското с високото. Евтиното със скъпото. Правим недостижимото ежедневно. Всичко е чисто и просто. Толкова минималистично, че стои еднакво добре на седмицата на модата в Париж и по улиците на малките градчета. Там е геният на Върджил. Превежда висшата мода на уличен език и след това пуска същите дизайни по големите подиуми. Играе с традиции, с които трудно се играе добре и знае как да говори със всички без да е дистанциран като предшествениците си. Върджил е големият медиатор на днешния свят, защото всичко е по-голямо от модата, когато модата е направена добре. Защото през модата се говори и рядко става въпрос за дрехи.
Никой няма да помни Върджил след сто години. Ще се спомнят Шанел и Версаче, защото те са първи, а той не. Той е поредният. И въпреки че малко хора ще си го спомнят, много хора ще го носят или ще носят поне продукта, който продуктът му е създал.
