Романът „Изобретението на Морел“ на Адолфо Биой Касарес е публикуван през 1940 г. и се смята за най-известното произведение на аржентинския писател и журналист. Предговорът е от Хорхе Луис Борхес, с когото Касарес е работил в съавторство под псевдонима Онорио Бустос Домек. „Изобретението на Морел“ се разказва от мъж, попаднал след бягството си от властите на тайнствен изолиран остров, чиято загадка мъжът в крайна сметка разгадава. На острова е инсталирана прожекционна система, която е увековечила неговите отдавна изчезнали обитатели, а в една от тях се влюбва и разказвачът. „Изобретението на Морел“ продължава и умножава образите, правейки от тях една втора, възможна реалност.
И, както често се случва, за пореден път между фикцията и живота протичат странни енергии, изненадващи и разтърсващи усещането ни за реалност. Така се случи, когато разбрахме за „истинското изобретение на Морел“. Той не е инженерът от романа, съградил прожекционната система, а фотограф, роден не в Аржентина, а в Куба през 1948 г. Абелардо Морел емигрира за Щатите със семейството си през 1962 г., а в началото на 90-те започва първите си опити по проекта Camera obscura. За да постигне условията за създаване на камера обскура, Морел затъмнява всички прозорци в помещението, в което снима (първоначално собствената му всекидневна).
Той прави малък отвор в затъмнените стъкла, който позволява на образа от камерата обскура (този от външния свят) да нахлуе в света на стаята. Обърнат, разбира се. В течение на годините Морел напуска своята всекидневна, за да прилага художествения си метод из стаи по целия свят, а резултатите са повече от впечатляващи. Няколко години след старта на проекта си, фотографът решава да снима с цветен филм, както и да добави леща на входа на камерата обскура, така че да направи изображенията цветни и много по-контрастни. Резултатът е повече от изумителен, а Морел споделя, че именно наслагването на изображения от външния свят с предметите на интериорите създава усещането за смесване на различни пластове реалности. Последната добавка към създаването на неговите двойни изображения е призмата, която прожектира външния образ вдясно и в горния ъгъл на интериорите, избрани от фотографа.
В романа на Касарес разказвачът разбира, че хората на острова са само холограми, които повтарят един и същи цикъл от действия (да речем, градинско парти, или разходка до скалистия бряг на острова). Разказвачът разбира това с огромно разочарование от света на образите, който е все по-убеглив и нефиксиран сега, в сравнение с 40-те, когато е издаден романът. От днешна гледна точка той е по-скоро предвестник на бума от кино, сериали, компютърни игри, изображения, реклами и перспективи към света. Изглежда не точно това прави Абелардо Морел, най-малкото защото той не проектира хора с техниките и възможностите на киното. Освен че предлага статични образи, неговото изобретение не е населено с хора, а само с вторичния им вещен свят, който активно комуникира с външния и така се размива границата между частното и общото, на която именно стои камерата обскура. Най-близкото сравнение от света на литературата би бил „Вещите“ на Жорж Перек, а защо не и „снимката“ на Дъблин, която Джойс прави в своя „Одисей“.
Голяма част от другите проекти на фотографа се съсредоточават върху работите на художници като Джон Констабъл, Моне и Ел Греко, и писатели като Хенри Дейвид Торо и Луис Карол. Съществено за всичките му проекти е „канавата“ им и текстурата на заснетите обекти – това често е хартията или платното на всекидневието днес, върху което се наслагва рисуваната преди столетия картина. Принципът като цяло е същият, какъвто и при Camera obscura – съчетаване на две на пръв поглед несъчетаеми неща – като вътре и вън, тогава и сега, преди и след, минало и бъдеще, разпад и градеж, ограничение и свобода. Ако се замислим, ще установим, че всички тези наглед бинарни опозиции, неразчленимо се смесват в това цяло, което сме свикнали да наричаме живот. Изобретението на Морел улавя именно тази специфична многоликост, за която все повече си струва да разсъждаваме днес.
