Един скорошен запис на връстника на Джон и Пол – Джора Фейдман, класически кларинетист, в случая акомпаниран от струнен квартет „Растрели” – показва за пореден път разкоша на уж привидно простите им композиции, включително и на доста недооценени и явно подценявани кавъри от началния им период, като „Dizzy Miss Lizzy“ например. Фейдман е по-възрастен от Ленън, но откакто открива бандата в началото на 60-те, до ден днешен им е безпрекословно верен фен, без да си е поставял за задача да издаде цял албум с техни парчета.
Къде е новаторството, при положение, че цели филхармонии ги свирят от десетилетия, а струнни квартети си живеят нелошо с разработките им за изискани салонни поводи? Истината тук не е в новаторството, а в отношението, включително импровизационното, на присъщия и на джаза кларинет. Солирането му не е заместване на вокалите в двете парчета, с които Бийтълс отварят широко вратите на поп рока пред класически музиканти, „Вчера” и „Елинър Ригби”. Преди тях плахо това е опитвал в края на 50-те и един от идолите на Пол Маккартни – Бъди Холи („True Love Ways“):
Пол дълго не се съгласява с продуцента Джордж Мартин с включването на струнни в записите на „Вчера” и държи да се избегне максимално вибратото. Не е излишно да напомним, че по това време, не само в добрата стара Англия жъне бурни успехи Мантовани – итало-английският диригент, любим и на бъгарските музикални редакторки с водопадния си саунд, достигнат с реверб на макс на струнните. Именно това не искат Маккартни и компания. С извинение към тези, които тепърва ще разберат за това чудо на чудесата, обективността налага да го представим с уговорката, че и 3 секунди стигат:
Не че в последствие не наемат някои от музикантите на Мантовани от Лондонския симфоничен оркестър. „A day in the life“, както вече е ставало дума тук, е записан с 40 членен състав, „All you need is love“ също е със значителна струнна секция, такава е добавена и в „The long and winding road“ и напълно разбирам желанието на Фейдман да излезе от лесния подход и да накара стринг-квартета да заеме мястото на кийборда в „Let it be“, да превърне благодарение на тях рева на самолетните турбини в „Back in the U.S.S.R.“ в пуфта-пафта, да суингира диво в „Money“ и да нашепва лирично в „If I Fell“.
Колкото до кларинета, Фейдман знае какво е да бъде убедителен в дълбочина в „Мишел” и разсмиващ в „Об-ла-ди, об-ла-да”. Единственото, което не ми стана ясно, дали финалното „Homage to the Beatles“ не е писано от изкуствен интелект, който колкото и да е интелект, няма дарбата на самоуките Ленън и Маккартни.
