Ние не сме гледали всички номинирани на тазгодишните Оскари филми в категориите Международен игрален филм и Документален филм, но гледахме северномакедонския „Honeyland“ и ни се струва, че имаме какво да кажем за него. На първо място не можем да не отбележим, че филмът е номиниран в две категории – за документалистика и за игрален филм (категория, която се присъжда обикновено на чисти фикции или най-малкото базирани на истински случаи фикции). Не можем да не отбележим и нещо друго, което като че не всички забелязват – „Honeyland“ e единственият филм в номинациите за документалистика, който говори за околна среда и екология.
Той обаче не е единственият филм в категорията международен игрален филм, 95 процента от чиито сцени да са заснети real life, включително смъртта на майката на главната героиня. Другият real life се оказва „За Сама“ на сирийската журналистка Waad Al-Kateab. Второто не говори нищо съществено, освен че създателите на „Honeyland“ са срещнали темата си и три години са заснемали живота на пчеларката от Бекирлия, Македония Хатидже Мурадова и нейната органична връзка с пчелите и с природата край нея. Това предполага, че процесът е бавен, че снимането се съобразява именно с ритъма на сезоните и на насекомите.
Тук е сериозното послание и безспорната красота на филма, донесъл му две номинации за Оскар. Бавната красота, бавното усилие и бавния смисъл на света, който ни заобикаля. „Honelyland“ е направен така, че да хване в умален размер проблемите на света и именно поради това той успява да говори за района на Балканите, където сме и ние, но и за нещо много по-глобално и всеобхватно, каквото е дълбоката ни връзка със света и неговата материалност. Как се прави такъв филм, ако не напасвайки се постоянно към обстоятелствата и начина, по който се развива историята сама по себе си? В интервюта създателите на „Honeyland“ казват, че е било неловко да снимат скръбта на Хатидже по току-що починалата ѝ майка, че са се вмъкнали в средата на събитието, за да заснемат и това, вписвайки го в историята. Още по интересно е, че филмът първоначално е мислил само за пчелите и за начина, по който се прави медът в този район, а допълнителните сцени със съседите на Хатидже и респективно втората сюжетна линия, която филмът отваря, са възникнали допълнително в движение.
„Вземи половината, а другата половина остави“, казва Хатидже и именно в тази реплика откриваме това, с което днешният свят има проблем и което чудесно контрастира и кореспондира с поведението и бита на новозаселените ѝ съседи. Това, което можем да вземем, понякога е само това, което можем да дадем, и отвъд него няма нищо друго. Ако помислим глобално, ще установим, че именно това, което дава природата, не ни е достатъчно, че искаме и още, и друго, понякога независимо от цената, която ние или някой друг ще плати.
Животът и отношението към света на Хатидже Мурадова опитва да обърне тази ексцесивна и мрачна лудост на съвременния свят и това е, което филмът добре успява да улови, балансирайки по тънкия ръб между документалистика и фикция, нещо което изглежда всеки документален филм прави. Средствата на „Honeyland“ са прости и ясни – филмът е сниман години, понякога в тежки условия, тъй като в Бекирлия ток няма и пътят до селото е по-скоро непроходим в зимните месеци. За сметка на това има много мед, много пчели, естествена мека светлина и нещо, което не всяка документалистика притежава – достатъчно тишина, в която посланието на природното се разполага удобно, говори универсално и фино за отдалечаването ни от един свят, който употребяваме все по-уверени във фикциите си.
