Има артисти, които променят. Взимат от нищото или всичкото и правят нещо. Нещо, което не е съществувало досега – стил, предмет, кадър, филм. Има хора, които зачеркват старото и тласкат изкуството напред. Рей Джелато не е такъв. Той не е измислил нищо ново. Даже напротив, възпроизвежда старото. Това не означава, че е по-малко важен от останалите. Защото има и хора, които пазят традиции. Има хора, които не позволяват на нещо да изчезне в нищото. Пазители и преводачи. Рей Джелато прави точно това. Живее днес, но във време отдавна изгубено. Време, в което костюмите и пурите се правят на ръка от познати хора. Време, в което докато слушаш музика не говориш, а само танцуваш. Аналогово време, безвременно. Часовници с махало и кукувица, не с пиксели и подсветки.
Ражда се в Лондон през 61-а под звуците на Нат Кинг Коул, Сами Дейвис и Синатра. Все неща, донесени през океана от баща му – американски войник с италианско потекло. Рожденото му име е Рей Ървин и в него няма нищо по-различно от другите деца. Расте, както се расте и не знае, какво иска да прави с живота си. Това, което го хваща, са саксофоните в рок и R&B парчетата от плочите на баща му. Попива джаз, биг бенд и суинг музика като гъба и не знае, какво да прави с това, само знае, че му харесва. На седемнайсет за първи път хваща саксофон. Научава го за две години и свири на него, както са свирили големите преди. Някъде там, докато дава смени като барман на осемнайсет-деветнайсет решава, че това парче метал в ръцете му ще му даде повече от всичко друго, което Лондон може да предложи.
Намира си приятел китарист и двамата правят група – The Chevalier Brothers. Двамата се опитват да свирят по някакви клубове някаква стара музика, на която никой не се кефи от 40-те насам. Печелят конкурс за таланти и става ясно, че в Рей има хляб. По това време той само свири и много рядко пее, нищо че може. Ще му трябва още една година и нова група, за да се престраши да поеме вокалите и да запише първия си албум. Отнема му петнайсет години преди да си спечели прозвището – „кръстникът на суинга“.
Кариерата, както и музиката му са нишови. Не е широко познат и, ако трябва да сме честни, няма и нужда да бъде. Той е от типа хора, които не търсят славата. На тях им е важно да ги познава, който трябва. Например Пол Макартни и Елизабет II, за които е изпълнявал с бандата си. Не защото е модерен, а защото музиката остава, защото когато ти трябва суинг – викаш най-добрия. И той е точно това. Професионалист. Трябват му музикантите му и добра пура между песните.
Има хора за всичко. Някои създават, други пазят. Майкъл Фелпс не е първият плувец, но заради него ще има плуване. Рей Джелато е същият. Не е първият суингър, но заради него ще има суинг поне още сто години. Ако искате да го чуете на живо, можете да го видите на 12-и и 13-и март в Sofia Live Club.
