Сюрреализмът възниква в 20-те и 30-те години на ХХ век в Париж, това ще ви каже всеки скромен текст върху историята на изкуството през ХХ век. Някои по-нескромни текстове ще изразят мнение, че ако не друго, сюрреализмът е дал повече лоши художници на света, отколкото всяка школа в изобразителното изкуство, а пък друг би добавил, че понякога „нечий вътрешен свят за останалите е нищо повече от кич“. Дали и как това е вярно за сюрреализма, не е предмет на нашия текст. Ние по-скоро си говорим за жените в сюрреализма, които никак не са малко – Ремедиос Варо, Леонора Карингтън, Леонор Фини – все жени изгнанички, посветили се на изкуството си с твърдото заявление, че жената не би могла да е просто муза, тя трябва да е творец.
Доротея Танинг, чиито ранни творби са силно повлияни от сюрреализма, изглежда различна от другите „големи“ сюрреалистки. Американка от Илинойс, спътница на Макс Ернст до смъртта му във Франция през 1976 г., след която Доротея отново се връща в Щатите. Причината за една от първите ѝ срещи с Ернст през 1943 г. е възможното ѝ участие в изложбата Exhibition by 31 Women в галерията на тогавашната му съпруга Пеги Гугенхайм. Тогава Ернст е трябвало да прецени творбите ѝ и да вземе решение за включването им в изложбата. От 1943 г. е и една от най-известните ѝ картини Eine Kleine Nachtmusik, повлияна от набиращия популярност в Щатите сюрреализъм. Ернст и Танинг се женят през 1946 г., а през 1947 г. при пътуване през страната двамата попадат в Седона, Аризона – място, което изумява Ернст със своите сюрреални пейзажи. Двамата се установяват там за седем години – строят студио, рисуват заедно, играят шах и посрещат множество приятели.
Приключението им в Аризона, по това време изолирано място, вдъхновява Ернст, най-вече с културата и артефактите на индианците хопи. Доротея казва, че то е разрязало живота ѝ на две и оттогава вече е имало преди и след Седона, Аризона. Не е случайно, че един от най-повтарящите се мотиви в творчеството ѝ са слънчогледите – единственото цъфтящо в Аризона. Не е и случайно, че голяма част от по-късните ѝ платна изобразяват именно аризонски пейзажи. За разлика от другите големи художнички, заявили се като сюрреалистки, за Доротея Танинг е важен образът на малкото момиче. Нито у Варо, или у Карингтън и Фини, този образ присъства с такава настойчивост. Жените при тези три художнички са или великанки, или андрогинни, странни алхимици-изобретатели, или и трите взети заедно. Те често заемат позицията на мъжкото, женски образи, които са силни и властни.
Американката Танинг живее в брака си с Ернст цели трийсет години, съжителство, което изглежда не е било набраздено от конфликти и желание за творческо надмощие. Те двамата рисуват заедно, но не се съревновават, поне не в степента, в която са се съревновавали художнички като Карингтън или Фини, особено Фини с нейното постоянно маскиране, изплъзване и радикалност. Доротея Танинг изглежда е оформила вътрешния си свят още преди да срещне Ернст, така че не бихме могли да говорим за съществено влияние или дори покровителство спрямо нея. Всъщност самата тя казва, че „трябва да наблюдаваме внимателно вътрешния си свят, вътрешния си живот, мечтите, кошмарите и сънищата си“. Още от началото на 40-те нейните картини се заявяват като картини на нощта и на съня, не толкова на будното въображение, което изгражда и бленува образите си денем. Eine Kleine Nachtmuzik въвежда и още един важен мотив в творчеството ѝ – този на вратите – затворени или по-често отворени, които често се оглеждат една в друга, както e видно в друга нейна известна картина – „Birthday“.
След преместването си във Франция, Доротея започва да шие инсталации – скулптури, които пълни с вата, нещо като материализираните часовници на Дали. Тя превръща картините и сънищата си в триизмерни изображения (нещо подобно прави Леонор Фини с маските и декорите, които изработва). Някои от тези триизмерни изображения поразително приличат на това, което италианската група Sul filo del’arte прави с картината на Пикасо Guernica. Надали Танинг е иноватор в техниката на такъв тип скулптиране. Това обаче, което тя влага в инсталациите си, е и усещането си за крехкостта на нещата и на чувствата – ушитите и напълнени фигури не биха имали по-дълъг живот от живота на една плюшена играчка.
Картините на Танинг не са плашещите и дори фрустриращи образи от картините на други художнички-сюрреалистки. Те са по-скоро внимателно премерени и дозирани сънища, не кошмари, а сънища, които сме осмислили добре преди да ги пуснем на бялото платно. Щастливо родени сънища, не мъчителни образи за андрогинност и радикални женски жестове, които да създадат отделно женско съзнание. Отликите ѝ спрямо другите три художнички са съществени – Танинг е щастливо омъжена и щастливо работеща през целия си живот, и то именно за Ернст – сюрреалистът, за когото жената е само муза. Съществената прилика между нея, Варо, Карингтън и Фини е, че тя също няма формално художническо образование. В този смисъл тя е не по-малко самосъздала се художничка. А аризонската мечта между нея и Ернст изглежда като сюрреален сън наяве, каквато между другото е любовта и нейната крехкост.
