Контекстуализмът в сферата на архитектурата, казват дебелите книги, е термин, който най-общо определя начините и критериите за вписване на една постройка в общия фон (височина на сградите, стил на постройките, материали и прочее) на града, квартала или изобщо населеното място, в което постройката се строи (проектира, замисля). Контекстуализмът като подход или изискване често се пренебрегва, подменя, дописва и нагажда спрямо изискванията на времето, които обикновено са извънархитектурни (в наши дни основно финансови).
Когато говорим за контекстуализъм и архитектура на едно място, не можем да не отбележим колко контекстуални са повечето жилищни сгради в квартали като Младост или Люлин. Ако се разходите из тях и ги погледнете с ново око, може би ще си припомните, че познатата ви сива картина всъщност е строена с вяра в светлото бъдеще. Контекстуално и по отношение на времето, и по отношение на пространството. А когато говорим за жилищни сгради от този комунален тип, няма как да не споменем две взаимосвързани неща – едното от порядъка на реалността, а другото – фикционално.
През 1972 г. американските телевизии излъчват събарянето на една от сградите от комплекса Pruitt-Igoe, построен в Сейнт Луис в средата на 50-те със същата онази вяра в светлото бъдеще, а сетне бързо превърнала се в подобие на сградата от романа High-rise на британския писател Джеймс Балард, издаден през 2016-а на български като „Небостъргач“ и филмиран през 2015-а (още един от примерите как филмирането на книга акумулира преводите ѝ и връщането към нея). Между другото, романът е написан и издаден за пръв път през 1975 г., а година по-късно пада и последната от 33-те сгради в комплекса, превърнал се много бързо в нещо като гето.
Чиста ирония е фактът, че Pruitt-Igoe e проект на архитекта Minoru Yamasaki, този, който проектира и Световния търговски център, чието трагично разрушаване също беше излъчвано по телевизията. Композиторът Филип Глас пише музиката към експерименталния документален филм Koyaanisqatsi: Life Out of Balance на режисьора Годфри Реджио, а още по-интересно е, че именно композицията „Pruitt-Igoe“ e една от двете, включени в саундтрака на „Watchmen“, един от най-тъжните супергеройски филми, ако не и най-тъжният. И ако търсим още иронии и доказателства за това колко малък е светът – има такива. Филип Глас пише музиката и за филма на Звягинцев „Левиатан“, който говори за разпада на човешкото в другия край на света – Русия (във филма отново има разрушаване на къща).
Ако след всичко написано ние все още имаме желание да се върнем към контекстуализма, то ето какво: контекстите се менят, концептите също, но няма нищо концептуално в разпада, макар в него да можем да видим известна контекстуалност – знаем за много, отчайващо много примери за това – Царската гара, изгорелите Царски конюшни, изгорелите тютюневи складове в Пловдив, разрушеният съвсем, съвсем наскоро ЖП завод. Именно разрушаването на последния е причината, поради която в момента в България масово се коментира ЖП завода в Тилбург, който е превърнат в модерна библиотека. Другите две причини са холандски (нидерландски?) – решението на общината да откупи сградата от железопътната компания, както и фактът, че изпълненият вече проект на студио Civic Architects – библиотека LocHal вече функционира – е бил отличен на архитектурен конкурс. Отличието, за да продължим с изброяването, е заради две основни неща, които всеки от нас може да забележи – деликатният начин, по който се постига съглашателство между миналото и настоящето, и полезността на обекта. Под полезност имаме предвид обществена полезност, която поне в част от случаите има свойството да акумулира ефектите си и за бъдещето.
Библиотеката си има всичко – кафене, зала за премиери, читалня, много светлина, много книги и най-вече читатели. И воля за създаването си, разбира се. Подобен е примерът с проекта The Silo в Копенхаген, който вероятно вече е завършен – стари силози за съхранение на жито, превърнати в жилищна сграда – и още по-интересният проект отново от Копенхаген – The Portland Towers, също силози, превърнати в офис сграда. При внимателно търсене ще излязат още примери. Иска ни се да не завършваме този текст с печалната констатация, че сме загубили и продължаваме да губим множество архитектурни паметници. Затова имаме и светъл пример – Орел Палас, с надеждата, че ще спасим още много от това, което може и трябва да се спаси. Когато изпълним контекстите със смисъл, ще има смисъл да говорим за контекстуализъм. Звучи парадоксално, точно като картините на нидерландеца Ешер.
