В началото на 60-те Жобим пише „Ненужен пейзаж“. Идеята му е малко или повече стара като въпроса „кому е нужна красотата“? Особено ако няма с кого да я споделиш, както е в текста му. Интересна е вътрешната връзка на „Ненужен пейзаж“ с една малко по-ранна творба на Жобим, чийто текст е със сходен смисъл и се появява горе-долу по същото време. Преводът на “Insensatez” (“How Insensitive”) е изместен от лудостта към нечувствителността, а медлито между двете парчета е повече от успешно.
Скатирането в по-голямата част от версията на Есперанса Спалдинг и Гретчен Парлато донякъде могат да дадат отговор. Докато няма думи, болката от красотата може и да е търпима. Но въпросът остава. Не е нужно да се влиза в полемика с критици на творчеството на Кристо например. Но както никой не ги кара да ходят по плаващи кейове, така е добре и те да не си дават меродавното мнение какво е естетическото преживяване. Д-р Хуан Портия, говорител на Испанското неврологическо дружество, говорейки за възприятията на изкуството – благодатни и за творец, и за зрител, все пак нюансира, че решаващи са индивидуалните културни натрупвания и връзка с обекта на съзерцание.
На обратния полюс бихме могли да сложим автори на т.н. „конкретна“ музика – течението, което почти 100 години се опитва да вкара конкретни естествени звуци като единствена градивна стойност. Но дори и Джон Кейдж е далеч по-абстрактен от природните звуци, които Виргиния Захариева издаде (без да ги представя като конкретна музика) благодарение на Джони Пенков. Да не говорим за записаната преди 40 години „As Falls Wichita, So Falls Wichita Falls“. „Не носехме ноти със себе си“ – спомня си единият от тримата импровизатори. С 20-минутната си фреска за двата американски града Уичита и Уичита фолс, Пат Матини, Лайл Мейс и Нана Васконселос ни предлагат пътуване, в което можете да се изгубите неведнъж и още толкова да се намерите:
Приемам предизвикателството на нуждата или не от извън музикален анализ на „програмни“ композиции, като поредицата от средата на 80-те „Кубински пейзажи“ на композитора и китарист Лео Брауър. От четирите му опуса – „Пейзаж с дъжд“, „С тъга“, „С камбани“ и „С румба“, първият вече е бил обект на семиотичен анализ от първите капки до барабанещата тропическа буря. Вербално, музиката може да се свърже с културата, в която е породена. Но доколко има смисъл да се обяснява вътрешната музикална логика, която всеки критик пречупва през собствения си опит?
