Има един налудничав смях и един танц, заради които тези дни е трудно да се говори за Хоакин Финикс, без да бъде свързан с Жокера, без да го гледаме през неговата призма, или въобще без дори да се спомене поне веднъж Жокера. Невъзможно е. Затова и няма да го правим. Защото е трудно при споменаването на името му, да не си представим танца на ръба на стълбите, танца на ръба на лудостта.
Сякаш ние хората едва сега узнахме за този невероятен актьор, или поне едва сега му отдаваме заслуженото внимание, надяваме се и с първия Оскар. Но предполагаме просто така е устроен света – трябва да направиш нещо наистина стряскащо, нещо гротескно, нещо нечувано, невиждано, задължително пораждащо объркване, противоречиви дискусии, или поне малко стъписване на съзнанието, свикнало на прекалено много еднотипни и оставящи го равнодушно проекти. Затова всички осъдителни критики, които обвиняват образа на Жокера в подтикване на насилие са оправдани от други – привържениците на тезата, че нечутият, потъпкван глас рано или късно избухва в насилствен, яростен вик, отекващ на ръба на лудостта.
Зад тези крайни нагласи и усещания, които филмът инжектира в света, зад завесата остават всички усилия и инспирации на Хоакин Финикс да изгради образа, който в последно време се усмихва налудничаво тъжно отвсякъде. Затова ние искаме да дръпнем завесата.
След известни убеждавания от страна на режисьора Тод Филипс, че това няма да е историята на поредния комикс герой, а нещо много по-дълбоко навлизащо в човешката природа, Хоакин Финикс, мълчаливо се съгласява. Той вижда в сценария теми, които го вълнуват, измерения на личността, които иска да изследва. И така, един ден той просто се появява в гардеробната на студиото със своето безмълвно „да“.
Като актьор на Метода, Финикс започва своето вглъбено проучване на персонажа си и се гмурка доста дълбоко в дебрите на човешкото съзнание – тъмните, мрачните и плашещи дебри, които са толкова привлекателни за него, предвид всички крайни роли, които е изиграл. Имайки вече достатъчно добри, някои от тях бихме казали легендарни, изпълнения на образа на Жокера, би било донякъде логично Хоакин Финикс да се обърне към тях за инспирация, или поне за основа, върху която да изгради своя Жокер. Но не. Той подхожда напълно различно, влизайки в кожата му и създавайки отвътре една нова личност.
Лудостта (не само като психическо състояние) във филма присъства от самото начало като потисната, държана доколкото се може под контрол. Нейното отприщване символично е представено с физическото си проявление на отказа на лекарства за нашия персонаж. Оттук насетне лудостта е изградена бавно, поднесена ни е като малко странен, но хипнотизиращ танц. Как се ражда тази идея?
Веднъж по време на честите обсъждания между Хоакин и режисьора Тод Филипс относно предстояща сцена, когато целият екип е в почивка и са останали само двамата, се случва нещо магично. Те дискутират сцената, в която Жокера е извършил първите си убийства и се затваря в банята, търсейки къде да скрие пистолета си. Нещо не е както трябва. Не откриват сцената, такава каквато искат да бъде. Докато размишляват, Филипс започва да свири на пианото нова мелодия, композирана за филма. Просто така. Нищо ангажиращо. Не и за Хоакин. Музиката започва да му говори, навлиза в клетките му, и той започва да се движи в свой магичен танц, напомнящ едно много тъжно, безумно танго. Режисьорът веднага извиква оператор, който да заснеме тази игра на тялото му, предизвикваща толкова емоции, че по-късно става емблематична част от филма.
В наситените с толкова мъка и самота движения е трудно да не си представим личната опустошаваща болка на Финикс. Неговият най-значим и болезнен белег не е този над устната му…
19-годишният Хоакин е заедно с по-големия си и известен брат – актьорът Ривър Финикс – в прочутия холивудски клуб, собственост на Джони Деп – Viper Room. Това не е типичното място, на което биха се намирали, но в тази нощ на 1993-а, Ривър се надява на шанс да посвири своята музика там. Дори показва няколко парчета на малкия си брат малко преди известен китарист да му подаде пластмасова чаша със забъркана течност – фатална доза хероин и кокаин, – която той изпива. Не след дълго младият Хоакин ще направи сърцераздирателното обаждане до 911, в което моли да стигнат до брат му, конвулсиращ на улицата, колкото се може по-бързо. Същият този брат, който постоянно го окуражава да стане актьор и да не се отказва. Същият този брат, който го кара да изгледа филмa Raging Bull с Робърт де Ниро два пъти за два дни, за да го вдъхнови да продължи с актьорството. За съжаление, същият този брат не успява да остане между живите. Тази трагедия бележи завинаги Хоакин и остава в съзнанието му. Няколко години преди това Ривър прави странно предсказание, обръщайки се към малкия си брат:
„Ти ще бъдеш актьор и ще бъдеш много по-известен отколкото съм аз“
Носталгията и изживяната мъка в живота на актьора са извор, от който се черпи, за да се преоткрие персонаж. Нещо което със сигурност повлиява в изграждането на един толкова многопластов и сложен герой, какъвто е Жокера. Хоакин Финикс обаче бърка дори още по-дълбоко и създава един нов Жокер, който не сме виждали нито в Джак Никълсън, нито в Джаред Лето, нито дори в Хийт Леджър. Защото това е един нов персонаж, току що роден и инспириран по-скоро от актьора, изиграл плашилото в Магьосникът от Оз, Рей Болджър. Движенията му са толкова хипнотизиращи, че Финикс донякъде шеговито признава, че не просто са го вдъхновили, а направо си ги е откраднал.
Елегантно арогантните движения към песента The Old Soft Shoe, а донякъде и танцът на „безмозъчното“ плашило от „Магьосникът от Оз“ са дълбоко залегнали и прозиращи в налудничавия танц на Жокера, слизайки по символичните за филма стълби. Интересен и показателен е фактът, че двата може би най-добри филма на 2019-а, слагайки в това число биографичния „Джуди“, имат по някакъв начин своите корени на вдъхновението, заложени в класиката от 1939-а „Магьосникът от Оз“.
Колкото до лудостта, населила съзнанието на Хоакин Финикс в образа на Жокера, то тя е належаща и неизбежна. Хоакин Финикс никога не е бил ярко озаряван от холивудските светлини, не защото не е заслужавал, напротив – предсказанието на брат му се е сбъднало, той просто не е търсил известността. След дълго време, по-скоро в сянка, малко по малко той се оказва на пиедестал. Точно като… Жокера.
