Когато на границата на двете хилядолетия Живко Петров аранжираше Били Холидей за гласа на Камелия Тодорова, имахме удоволствието с Иво Янев и Деян Тимнев да копродуцираме тези „Перли“ и да се възхищаваме на репетициите. Там Живко пробваше един или друг вариант, солирайки на “You’ve changed” или “Lover man”. Въобще не сме предполагали, че 15 години по-късно, на подобен „Стейнуей“, една класическа пианистка с руско-карибски корени ще се осмели да изсвири соло 22 от парчетата на Били. Резултатът – леко недооцененият преди пет години проект на Лара Даунс „A Billie Holiday Songbook“:
Албумът нито е разочароващ, още по-малко – еднообразен. На моменти класическият подход ни връща към зората на джаза с рагтайм-прочита на „What a Little Moonlight Can Do“ или „Ain’t Nobody’s Business“. След тях дори се връщаме към романтиците Шопен и Лист – „Lover Man (Oh, Where Can You Be)“, „I’m a Fool to Want You“. Но както самата Лара признава – „те са в същината на американската музика – тя е толкова различна, защото е това, което всеки от нас е – синтез на много наследства и бленд от други култури“. Единият от аранжорите, Джед Дистлър, разказва, че в работата си с мрачния химн „Strange Fruit“ (странните плодове са хората, обесени по дърветата), за миг си е представял, че е писано от Шуберт или Малер в безнадеждно настроение.
Като песни, които винаги сме харесвали и, лично за мен, са особено успешни в албума, бих откроил „Blue Moon“ и „Body and Soul“. Стрейт-пианото в тях ни усилва усещането, че все едно слушаме Били. Леко блузи настроението в „Billie’s Blues“ на моменти натежава под пръстите на Лара Даунс. Предполагам, че става дума за нарочно търсени маниерни ефекти, които никога не са били чужди и на самата „Лейди Дей“.
Пианистката споделя за най-големия урок, усвоен от творчеството на Били – а именно да не се страхуваш от личния подход към нещата, които правиш. „Магията при музиката е самият живот, който живееш. Забравяш за дефинициите и правилата, които си учил да спазваш. Погледът в бъдещето е приемане и на неочакваното, и на неопределеното.“
Финалната песен е от по-слабо познатите на Били – „Road to Rio But Beautiful“ (част от едноименната комедия от 1947 с участието на Биг Кросби) и част от текста ѝ е много показателен за целия албум – неслучайно е негова поанта.
